Въведение ІІ

"...Тук нищо не се проверява, няма никакви критерии. Често посредствеността бива увенчана с лаври, докато геният претърпява поредица поражения. Вашите творчески мъки? Мъчат се и графоманите. Твърдят, че Достоевски пишел бързо и лесно. Да имате да кажете нещо свое? Всеки е убеден, че има да каже нещо свое. Почти всички мои познати, които не са писатели, са дълбоко убедени, че не са станали такива само поради липса на време."

Казимеж Брандис*, из "Писма до госпожа Z.", изд.1980 г., с. 75

"...Ще вземем здравото яйце и ще го скрием в леко перверзната черупка – читателят ще го лапне, помамен от черупката, и ето че идеята ни ще попадне незабелязано в корема му! (...) ...Така започнаха Стайнбек, Колдуел и Дос Пасос, така започнаха по-късно Фаст, Малц и пр., така започнаха и след войната Уолфърт, Майлър (вероятно е Артър Милър - бел.м., Г. Б.), Хайм. Така много години преди това започнаха Джек Лондон и Ъ. Синклер."

Атанас Славов**, из книгата "Под сянката на Фордовия мит", изд. 1963 г., с. 68

("Личности и корифеи") ПРОФЕСОРЪТ-КЕБАПЧИЯ

08.06.1999. Българската държава не успява да си изгради здрава нравствена основа. От времето на Елин Пелиновия Андрешко политическите партии, движения и държавна администрация са скарани с човека от народа: едно говорят, друго вършат, лъжат безогледно, грандоманстват, грабят на поразия, изтласкват по върховете плужеци, духовни събратя на Ст. Л. Костовия Големанов, потискат всякак интелигенцията (ако не могат да я купят), гаврят се с обикновения стопанин, настройват го насрещу си, вместо да търсят съдействието му; закрилят едрите вагабонти и сеят илюзия подир илюзия за добрите си уж намерения.

Лицемерието като да е станало задължителна черта на изкачващия се в йерархията. Журналистиката джафка, общо взето, като пале край богатите софри: вместо да гради самочувствие и високи нравствени и стопански критерии в общественото съзнание, заела се е да плаши българина със страхотии – слабост й са картини и сюжети, в които Злото е всепобеждаващо. Единичните гласове на трезвост, уравновесена преценка ни се показват като чудаци "не от мира сего", някакви бели врани сред ятото самодоволни консуматори на мърша. Ако не си с лешоядите, приемат те като враг и в двата лагера – "сини" и "червени"; девизът на йезуитите и комунистите "Който не е с нас, е против нас" никога сякаш не е преставал да бъде водещо начало през последните петдесет-шейсет години в обществения живот у нас.

До вчера се люспеха, днес още чистят стройните си редички от "врага с партиен билет". Но така са управлявали и преди другарите комунисти: Стефан Стамболов, Александър Стамболийски... Тогава защо са тия гърчове! Не е ли подозрителността им присъща на тайните затворени общества, на клановете, подозрителност - роила се изпод византийските златни кубета на източната ортодоксия и на сицилианската мафия?

Как е възможно вървящите плътно в стъпките на Първостроителя ап. Павел да сме така безпомощни пред невежествената лакомия и вандализма? Как е възможно от толкова прибран и уравновесен народ като българския да се пръкнат в такива количества арогантност и простотия? Дали не сме си въздигнали Левски като характер и участ, именно защото не ни е присъща такава личност? Дали обожествяваният не е образ на всеобщата ни гузна съвест, на твърдото убеждение, че не можем да сме като него, че е коренно различен от нас?

Честно съревнование, кавалерство в състезанието между идеи! Какво е това?! Яде ли се, пие ли се??? Сякаш никога не сме го разбирали. Българският парламент го ползват обикновено като средство за извиване на ръце, за прекършване на опонента, за мачкане на всичко, дето намирисва малко от малко на лично достойнство. Народното ни събрание не е народно, а партизанско сборище на групови интереси; ала това не е интересът на отрудения мизерстващ народ. Да, комунистическият манталитет, засукан още с майчиното ни мляко, нанася трудно поправими беди, но докога ще бъдат трудно поправими? Докато всички ние, родените в робство, измрем?! А може би – докато не заплетем нишка от корените на националното ни възраждане, където – колкото и неопитност да имало, все надделява родолюбието, почитта към отечеството.

Имаме си все още механизъм на очистване от смърдящата луга на егоизма и тщеславието в гадния му вариант. Един автор, когото представят като емигрирал през 1975-та, за да избегне девет години комунистически затвор, от 1984-та гражданин на САЩ, издал над четирийсет книги с белетристика, поезия, фантастика, изкуствознание и теория на литературата, автор и на трилогия за живота и делото на "Учителя" Петър Дънов, публикува статия*** с разгромяващото заглавие "Разсмърдяхте се". Какво предлага тоя очевидно страстен защитник на онеправданите и на демокрацията в България...

"Започвам – пише той – с една забележка на Тончо Жечев (...) че трябва да се вслушаме в Достоевски, който казал, че моралът е най-важното и оттам трябва да се започне. Само че Фьодор Михайлович не е казал това." Следва "правилното" тълкуване какво точно имал предвид Фьодор Михайлович, изпъстрено с ей таквиз цветисти фразички:

"Колкото и да е надарен един ремсист дивдядовец (Т. Жечев е родом от село Дивдядово, днес – квартал на Шумен – бел.м., Г. Б.), никога няма да долови точно какво казва титанът на православието от Санкт Петербург";

"...кухо, блядо (алюзия за руската дума "блядь" за провалена жена, курва – бел.м., Г. Б.), постно; как да реагираш на тази плоскотия, освен с "големи яйца!" Което си казва всеки в тази държава, който е допълзял до парите";

"Аз обаче също съм българин, макар че не съм селянин (...), и си мечтая моят приятел кебапчията-сергиджия да влети в телевизионните ви и държавните ви съвети като Исус в храма, да ви задрънка с тиган номер осем по главите, защото..."

Подир декларацията, че цени Тончо Жечев – "чел съм го, възхищавал съм се от нещата му, кръв съм лял (?! – бел.м.), когато живеех в САЩ, да бъде между първите четирима българи, гости на Вашингтон (...). Той е голям българист, писател и философ" – та подир тая упокойна декларация "Великият човек" изповедно продължава: "Пиша тези редове, понеже обичам демокрацията (...). Искам да защитя това, което е истинска демокрация".

Краят на статията с вонящото заглавие: "Всъщност, цялата работа е много проста: в САЩ, както и в Западна Европа, властта наистина е от народа и за народа..."

Е, казвам си, защо тая стилистика не ме възхищава; човекът казва неща, които са истина! Обаче, според г-н Жан-Батист Молиер – и Тартюф ниже само верни сентенции. Т.е. - така изразен, демократизмът на автора на статията някак не съответства, не се връзва с таквиз бойки призиви. И вече веднъж усъмнил се в тоя автор, в неговата предизвикателна честност ли, що ли? – познат ми се провижда през мъглата на десетилетията. Чакай-чакай-чакай! Тоя мастит образ ми е добре известен. И си спомням, че като гимназист вече съм го срещал тоя образ, даже съм си купил книжката му от поредица "Млади приятели на изкуството" с чудесното заглавие "Под сянката на Фордовия мит", едно от книжлетата, чрез които съм надничал срамежливо към интересуващите ме по онова време североамерикански класици (по препоръка на Никола Джоков – Джоката, моя пръв учител в журналистиката). И ето що в оназ далечна 1963-та съм си подчертал, изречено за Хемингуей:

"Може да го видите по чехли, полугол, с отпуснато, тлъсто, вкиснато тяло на алкохолик, да храни своите кокошки" (вж. Атанас Славов, цит. съч., с.21).

В тоя агитационен сборник на идеологическата секция в издателството на Комсомола, предназначен за пъпчиви нашенчета - "млади приятели на изкуството", 33-годишният Атанас Славов е нанизал пасквилни слова не единствено за автора на "Сбогом на оръжията", но и за Ъптон Синклер, Ърскин Колдуел, Джон Стайнбек. Артър Милър е титулуван "нихилист". Отречена е може би най-престижната ежегодна премия за литература и публицистика в САЩ и въобще в Западния свят – "Пулицър", както и дузина престижни автори и литературни сдружения в Северна Америка.

Зачетох се отново 36 години по-късно. Виждам как другарят или – ако ви е по-приятно – господинът Славов, е черпел с пълни ведра сведения и квалификации "относно гнилия капитализъм" от статии на някоя си Е. Романова и някой си П. Павленко, двама "прогресивни съветски другари" от епохата на славния Йосиф Висарьонович. Такива ми ти работи, ситни-дребни като... камилчета!

Чудно ми стана кога Ърнест Хемингуей е изпитвал слабост към кокошките. Въобразявал съм си, че доста знам за живота му, но такваз мания не съм подозирал. Ала и това си намери обяснението. Като превеждал прилежно от руските "оригинали", нашият пламенен компилатор, гневен борец срещу американските "писатели ренегати" (по неговия си, на Атанас Славов, израз!), е превел руското "кошки" (котки, котенца, котарачета, котараци, котаци, писанки, писета) като... "кокошки". Та и туй си дойде на място, понеже папа Теди наистина имал слабост към котешкия род: от опасните африкански лъвове до домашни мъркащи същества.

Е, питам се подир таз екскурзия в незабравимото минало: кому да вярвам??? На някогашния 33-годишен агитпропчик на комунистическата идея и марксизма или на 69-годишния академик, все така гневен, но тоя път... защитник на Западната демокрация, комуто се ще именно с тиган номер осем, зает от приятеля му кебапчията, да задрънка кухите български кратуни?!... Ако има нещо непроменено в цялата галиматия около г-н професора-кебапчия, то е до болка познатият стил на гневно отрицание (тук, във форума, днес чудесно представен от едни други философи, страстни фенове на [Иван Костов: AngelPotter и filopsy).

Нали тъй сме научени – колкото по-невъздържано зееш срещу "врага", значи си толкова повече "наше момче"! Доживяхме и таквиз личности да бранят демокрацията, па и нас, като простосмъртни, недорасли сами да се ориентираме в политиката. Иначе, както е известно, всеки човек се променя, случва се да се завърти и като ветропоказател над старата опушена кебапчийница БКП според посоката на историческите ветрове. Па и нали е в правото си да се развива... особено като публицист, като писател, автор на гастрономическия сборник "Традиционна българска кухня" и най-вече като изящен философ, ученик на Петър Дънов. Аман от философи... От всеки картоф – философ!

Да се постави диагнозата е три четвърти свършена работа. Критика на властта – това е услуга на управлението. Защо не разберат тая простичка истина, ами (и опозицията у нас – също) все ровят, все издирват врагове и там, дето ги няма. Пък си мисля: честният човек е спокоен, че по себе си мери. Докато тия нахъсани "борци за демокрация" треперят за съдбата на тая или оная партийка, тоя или оня партиен бос, та няма как да видят собствения си род и народ в каква беда е затънал до шия.

За воюващото Добро съм. Знам, ще се оправим, няма как да не се оправим и от тоя батак, само да внимаваме кой как чете Евангелието, как се изживява в позата на Иисус. Комунистът – вари го, печи го – си остава комунист по манталитет, каквито и клетви да изрича, както и лъчезарно да ни се усмихва с гримаса на нежна акула.

___________________________________________________________
_{* Kazimierz Brandys (1916-2000), полски интелектуалец, автор от най-висока класа в европейската есеистика.

** Атанас Славов от Сливен (1930-...) Статията му "Разсмърдяхте се", наред с книга за домакинята в кухнята, е част от огромно по обем екзотично творчество. След "кокошките на Хемингуей" сливенлията - поклонник на Дънов, прави епохалното откритие, че Америка балансирала с "десни" (републикански) операции на ухажване на - забележете! - етническия шлак у нас, на бившите болшевики и наследниците им. Това е само част от т.нар. лична визия на професора за чувствата на САЩ към България (вж. в. "24 часа" от 6. ІХ.1999 г., с. 13, в статията на Кристин Димитрова "Ромите към Ботев, а ние към Европа" по темата за т.нар. "латентен расизъм" у българина.) И това ако не е обидно, не е скандално за българската интелигенция...!

*** В. "Труд", 26.VІІІ.1999 г., с. 10.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: