Въведение ІІ

В действителност приличам на Суан, който, излекуван от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да пропилея живота си за една жена, която не беше мой тип!" Понякога ми се случваше – тайно, разбира се, да се проявявам като глупак: изискваше го елементарната хигиена...

Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

("Личности и корифеи") ПРЕОБРАЗЯВАНЕ

11.06.1999. Назначена, просто я поканили да си избере едно от местните училища, т.е. осигурили й протекция от новата политическа власт в общината. До тоя момент поработвала на шест-седем места из дълбоката провинция, добрала се до мижавата длъжност възпитател в едно от сгушените около центъра стари и неугледни училища. Скромна, притеснителна, стриктна, изпълнителна, затворена в себе си дори и в тясното обкръжение от няколкото си приятелки. Кажи-речи, човек без физиономия, без личен живот, незабележим, редови, наплашен, типичен – резултат от комунистическия инкубатор за редници с неговите стоманени принципи "Молчать, не рассуждать!"... "Мой начальник больше знает – больше деньги получает!" или оня красив девиз на фатмака по душевен строй от казармата и живота: "Като разговаряш с мен, ще мълчиш!" Тоя български Павел Корчагин от романа "Как се каляваше стоманата" на Николай Островски, целенасочено мачкан да бъде нищо повече от винтче и лостче на "Световната революция", до смърт, до безпаметство предан и влюбен в "Нашия славен вожд" и т.н...

...изненадващо дори и за себе си се оказва шеф – щастливец, на когото парашутът се е отворил, началство на около сто души, повечето между които интелигентни, хора, някак приспособили се да не изживяват трагично участта, в която от половин столетие е натикан българският учител. И какво преобразование се извършва у таз довчерашна божа душица!

От първия ден в новото й амплоа, в новата длъжност... почва осъществяване на амбициозен план: всички да се приведе в съответствие със стотиците параграфи, алинеи, инструкции, членове и членчета за управление на образованието. Чудесно! Само че тук вече няма милост към никого и към нищо, което намирисва на стойност в тоя живот. Законът, инструкцията, заповедите изчерпват всичко. Оперативка подир оперативка, по две, по три оперативки на ден, когато колективът от снишили се висшисти попива металическия глас на новия си началник, който е в стихията си: указва, посочва, насочва, резолира, взема мерки, проявява принципност, отхвърля категорически, поучава, съветва, утвърждава. И като рефрен винаги минорно най-накрая отзвучава над смълчаното стадо: "Колеги, дайте предложения, колеги! Кажете си мнението".

Рефренът вероятно е заради формата; все пак "нали вече живеем демократично"! Не секва пороят от фрази, които нищо не казват, освен онова внушено със самочувствието на новооглашения "лидер": тук се слуша мойта дума. L’Etat c’est moi! Държавата, това съм аз. Мойта дума е закон!!!

Колко тъжно е да се живее така безкрило, денонощно да си преследван от двайсетина документа, върху които са те задължили да се подпишеш и които висят заплашително над главата ти, че все нейде ще те пипнат в незачитане, в нарушение, в изкривяване на върховната воля. А говорим за учебна и възпитателна дейност, не – да речеш – за производство на болтове и гайки.

Всяка инструкция тук се обяснява три пъти устно, четвъртия път се чете, после се назначава отговорник, когото пък ще контролира друг отговорник. За попълване на най-стандартен протокол, например след изпит, треперят първо членовете на изпитната комисия, после трепери контролиращият ги отговорник и накрая – някой от помощниците на шефа. Самият изпит не предизвиква такъв трепет и прилив на чувства, колкото попълването на фамозния канцеларски шаблон.

Час шефката чете задълженията на учителя според Негово величество Кодекса, според Нейно височество Щатната характеристика, според Негово сиятелство Колективния трудов договор и... нито дума за правата на учителя. Когато от задната редичка плахо попитаха защо, отговорът – "Вие си ги знаете. Всеки може и сам да си ги прочете".

Някоя от даскалиците изразила несъгласие в частен разговор... Свиква се незабавно общо събрание по тоя повод, и пак оня тенекиен глас: "Колеги! А бе колеги, какво е това брожение в колектива!" Следва нов прочит на съответните инструкции, членове, параграфи, алинеи, членове, членчета, допълнения и прочие бумащина.

Защо е това? Учителят анархист ли е! Или олигофрен, бавно развиващият се селски идиот на Демокрацията?!... Славна е таз борба "за демокрация", ще речеш – досега не е имало образование, традиции, творчество, живели сме си като туземци в очакване на Месията. А дали не е тоз механизмът да се изтръгне живецът от и без това унижавания досега по всякакви йезуитски начини български учител?

Не стопани, не личности със самочувствие на будители на тоя народ, а тълпа, сбирщина от аргати-чиновници... Това ли е идеята? Обезличаването на една нация неизменно почва от съсипването на интелигенцията, на духовния елит, особено – от унижението, от гаврата над ония, които възпитават и учат младото поколение. В крайна сметка, нищо ново... независимо от чудесните еуфорично отскандирани лозунги пред микрофона на многолюдните сини митинги!

Страшно ми се ще да не е тъй. Дано се заблуждавам, като си мисля, че нищо от ерата на комунизма не се е променило в българското образование... по-зле: че повтаряме мракобесието на друг един, от ранното ни детство отречен болшевишки чиновнически фанатизъм.

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: