Въведение ІІ

("Личности и корифеи") БОРИС ДЯВОЛА

12.06.1999. И най-сложната ситуация, в която може да изпадне човек, в основата си е нравствен казус. Изборът на решение само видимо е материален. И тъй като никой не е освободен от нравствените императиви, както е в гробищната пръст – всички сме равни пред съвестта: и царят, и шутът, и отрупаните с авторитетни знаци, и нищите.

Венец на нравствеността е човеколюбието; доверието в човека е ключ за решаване на най-сложни проблеми в живота. Да погледнеш престъпилия моралните закони с любов, т.е. с разбиране и съчувствие, за това се иска особено вътрешно равновесие, което е сила; от тая сила зависи и опрощението, което ще дадеш... или няма да дадеш.

Ако религиите заповядват, изкуството обяснява чрез образи, сюжети, настроения, т.е. чрез внушение. Най-доброто в световната литература се занимава изключително с гърчовете на душата пред изискванията на човечността. Да си човечен не значи да правиш компромиси със съвестта си – всъщност, богът или Иисус е очовеченият й образ. В тоя смисъл божественото е у всекиго от нас. Антигона и Хамлет, Тартюф и Големанов са илюстрация на усилията човек да се справи с вътрешните си напрежения, с бесовете, които ни предизвикват или изкушават.

Не ми говорете колко е величествен богатият, властният, прославеният! Сократ е бродел не с венец от маргаритки на главата, нито с царска корона: най-накрая благодарното човечество великодушно му позволило сам да изпие чашата с отрова. Случайност ли е, че древните философи бягали от суетата, не желаели да блестят ни с дрешки, ни с физическа хубост. Гениите на човечеството са обикновено разхвърляни, често неугледни за порядъчния гражданин хора. Външното, показното, повърхността не ги блазни: ходят като отнесени, понеже виждат... именно понеже виждат отвъд видимото.

А колко уют има в плътта, в плътското! И какви сладки изкушения, боже мой! Богатство... Слава... Влияние... Сексуални авантюри... Рискове... Пищни трапези за самодоволството и жаждата, в най-широк смисъл изречено. Да посадиш дръвче, къща да построиш, деца да родиш и отгледаш, да изпиташ болестта и после – оздравяването: излизаш из болката като из пещера...

Къде е златната среда, дето дух и материя се срещат, без да се нараняват, без да воюват помежду си? Като че това е въпросът над всички въпроси. За мене си какво да река: в светилищата ми е мразовито, в най-обикновения бит ми е харно. Грешната душа по ми е интересна от подвизите на който и да било светец. Атанас Далчев* твърди: "Великите произведения ни възхищават, но едновременно и ни обезсърчават: ние отпускаме ръце пред тяхното съвършенство", и пак там неприятно кокетничи: "Аз се прекланям през честността, но – нека признаем, честните хора имат тясна душа, на тях им е нужен големият жест. Те не могат да пожертват дори парите, които не са техни. И как ще простят чуждите грешки, когато не са в състояние да простят своите?"...

И тъй, какви ли скука е в Едемската градина! "И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега – да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та – като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ Бог го изпъди от Едемската градина..."** Лошо ли е сторил бог?

Игуменът на калугеровския манастир "Св. Никола", както го описва в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният нрав изобщо на калугеровци: докачливи, работари и корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, та и влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите тъдява турски чапкъни. Тоя игумен, отец Кирил, е сред тримата спътници на Бенковски в последните му часове.

"Останалите ми другари копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление" – ето част от описанието, посветено на калугеровци***.

В двора на такъв един от калугеровския корен мина най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже беше първи внук, беше любимец не само на тате и цялата рода, но и на няколко къщи наоколо" – каза ми леля Виолета при последния ни разговор. Ще се повторя може би, като спомена, че дядо ме вземаше на оран от четири-петгодишен. Отивахме сами двама на нивата, там разпрягаше кобилата Лишо (по-късно пайтака Дорчо) и я запрягаше в плуга, а мен курдисваше да водя коня в браздата. Когато залитах из едрите буци влажен, антрацитно лъскав чернозем и увисвах на юздата, обичливият ми дядо разклащаше камшика над главата ми и ръмжеше по турски, от което ръмжене съм запомнил само "кьопеколосън", дето ще рече "кучи сине" на чист български.

В работата озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка, лелите ми, вуйчо – всичките му деца, пред мен едно и също са се оплаквали: че ги "яскал" по-зле от наемните работници, че тях, рожбите му, не ги оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, но и рядко целенасочен, пресметлив стопанин бил дядо. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към тоя и оня, само затова че е почувствал човека мил на сърцето си или по причина на някоя лична, само нему понятна авантюра.

Пето поколение съм от калугеровския корен. Като видял за първи път бъдещия ми баща, Борис Дявола измърморил към щерка си, която по общо признание носеше неговия сприхав характер и му била любимката – единствено нея пратил да учи във висше училище: "Що си ми го довела тоя? Я, какъв е нежен, хубав като мома... Тоз ли ще ти бъде мъж!?" А когато баща ми (завърнал се преди месеци от фронта, от куршумите, които дъртият Дявол едва ли е и помирисвал) посегнал към панера с лютите чушлета, взел, отхапал, па оставил върлата отрова настрани, срязал го: "Като не можеш да ядеш люто, що зяносваш!"

В моите си представи тоя Борис го възприемам като Богът-отец, като старозаветния Господ, чиято философия кратичко се свежда до "Зъб за зъб, око за око!" И защо тая привързаност у мен към него ли?... Защото под грубата черупка, един от малцината наоколо му, усещах неподправената му грижовна обич. Излизал някога си да ме разходи, три-три и половинагодишен, и говорел после: "Това дете голям човек ще стане. Като върви, ръцете си отзад държи, гаче ли е господар". Той, сиракът, израсналият с горчивите вдовишки залци, мечтаел внукът му тежък стопанин да бъде. С такива корави българи България можела ли да загине, а! Как мислите? Какво не стори комунистическата глутница да прекърши гордостта именно на тоя род стопани!

БЕЛЕЖКА от днешния ден

И сега - като набирам тоя текст, преди седем години писан, като си вадя очите посреднощ на компютъра, виждам колко смешен, какво пале е някакъв си комунистически възпитаник на марксизма и болшевизма, който досадно, натрапчиво, посредствено ме агитира от два месеца да гласувам за Иван Костовия кандидат за президент. Любимият на въпросния дървен философ Иван Костов е духовно джудже, съпоставя ли го с Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това си мисля сега, без да смятам, че мнението ми е меродавно, особено що се отнася до политик, в моите си лични представи - символ на унижението ми като българин пред Западна Европа. Та наглостта на червения агитпропчик за каузата на тъмносиния лидер на ДСБ наистина ми се вижда болестно състояние, пароксизъм, което освен за страх от възмездие, за друго не ми говори. Но тъй като не съм специалист по тия заболявания, спирам дотук.

Пловдив, 26 септември 2006 година

tisss

_______________________________________________
_{* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, съответно с. 22 и с. 71.

** Библията, Книга Мойсеева, гл. 3.

*** Захари Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: