Въведение ІІ

Омръзна ми да се правим на какви ли не. Един път поне да бъдем каквито сме, поне един път!

Джон Стайнбек, Реплика от романа "За мишките и хората", изд. 1964 г., с. 115

("Личности и корифеи") ЗА ХОРАТА И МИШКИТЕ

_{Продължение от 12.06.}

- Татко, благодаря ти, че повярва в мен!
И бащата отвръща:
- Синко, обичам те!

Така прочувствено, сантиментално-лимонадено приключва току-що излъченият 31-ви епизод на нашумял ТV-сериал от САЩ.

...Моят баща не говореше тъй; той въобще не ме разбираше, а и аз него не разбирах съвсем. Бащите на моето поколение момчета от работническия Пловдив външно и в приказките си бяха сурови хора, изтласкваха ни настрана от важните за тях дела. Прояви на бащина нежност???... Какво е това! Баща ми за пръв и единствен път ме прегърна точно четирийсет дни преди да умре, на рождения си ден 22 юли, когато отидохме с жена ми да го почетем с дребни подаръци като за случая.

Бил съм 36-годишен и ми се стори много странно, че прегърна не само мен, но и бившата ми съпруга, която дванайсет години дотогава приемаше с пренебрежително мълчание; никога не я беше назовавал по име, в нейно присъствие се е обръщал към мен: "Кажи на жена ти..." или пък в редките два-три случая, когато ми е гостувал в крайния квартал, където и досега живея, звънеше отдолу, и обърнат към шестия етаж, от входа на блока се провикваше глухо: "А?!... Сам ли си? Твойта няма ли я?" – и като му отвърна, че съм сам, "оная", значи, я няма вкъщи, чак тогава се качваше горе, при мен.

Бил е 25-годишен, когато съм се родил. Понеже съм бил ужасно ревливо бебе, изнурените ми родители се редували като войници в наряд да ме дункат нощем на смени. Та в ония жежки августовски и септемврийски нощи той, моят мил баща, преуморен от работата при Радичев (разбичквали талпи на ръка, с бичкия), няколко пъти се заканвал: "Това вресливо и пикливо лайно ще взема да го изхвърля през прозореца!"

Оня 25-26-годишен младеж от 1947-48-ма днес, от висотата на моите си 52 години, го гледам със смесеното чувство на омерзение и обич. О, как съм му се дразнел! В ранното детство, до 7-годишен, спях в кухнята, която беше и мечтаната му работилница – той все поработваше допълнително мебели у дома. Мирисът на пресен талаш, стърготини, туткал, пемза, байц, спирт, ацетон, шеллак ме пренася и сега моментално в избата на улица "Ниш" № 4, дето живеехме, докато станах в шести клас.

Седем стъпала се слизаше надолу в тъмно салонче, което деляхме с един цветар... Продаваше ги на табличка по луксозни ресторанти и долнопробни кръчми неговите карамфили, само карамфили, тоя умирисан на тютюнев дъх сив-посивял бай Борис. Една медицинска сестра – всъщност тая Минка си беше санитарка в близката държавна болница – и синът й, кльощаво дългокрако момче, четири-пет години по голямо от мен, Колю Кабасуто, живееха в ъгловата стая, чийто прозорец гледаше към задния двор.

Колю беше син на Минка от предишен брак, ако се не лъжа. Минка и бай Борис Цветаря бяха дребнички на ръст, често се кавгосваха, докато накрая всеки заживя в своята си стая: тя, със сина си – в спалнята, той – сред десетина кафеза с канарчета – в кухничката с мивката. Нашите стаи бяха обърнати към улицата, и понеже нашите ме заключваха сам по цял ден с татковия тезгях, момчетата от махалата заради мен идваха пред прозореца да играят на джамини (стъклени топчета) или да въртят пумпал. Така участвах задочно в игрите, като ги гледах отвътре, покачен върху перваза на избата.

Спомням си как в ранното ми детство, от 4-годишен, вечер ми връзваха палеца и показалеца на двете ръце, понеже си смучех пръстите; увиваха ги във вълнен парцал, напоен с люта чушка. Пръстите си смучех до 6-7-годишен и татко все ме подиграваше и заплашваше: "От туй смучене муцуната ти ще се издължи ей така, като на куче". Спомням си как нощем се караха двамата с майка в тъмното. Как баща ми казваше: "Остави ме на мира с твойте женски глупости!" – а тя не преставаше да го ядосва, все говори и говори... И внезапно изплющява плесница. Става страшно тихо. В тишината, чувам, майка хълца; ама не реве, не се чува глас, само влажно, жално хлипане. И аз лежа с отворени очи, ослушвам се в тъмното там, зад печката, на малкото легло, правено от варел; на таблите му бе пресован надпис с латински букви, от който съм запомнил само oil...

После ме преместиха в другата стая, при талаша и стърготините, плоскостите, сноповете фурнир, татковите инструменти. С все леглото ме интернираха; а сам ме беше страх... Но тъй бе отначало, докато свикнах със страха. Сетне престанах да се страхувам от тъмното.

Бил съм само на осем години; вече се бе появила (така мечтаното от мене "братче"!) сестра ми, шест и половина години по-малка от мен. Извадих душата на нашите, докато ми я родят! Понеже ме заключваха и седях по цели дни, едва пет-шестгодишен, в полумрачната изба, а излизаха мишки отнякъде, слагах в кибритени кутийки трошици сирене, залчета хляб посред стаята и се радвах, когато мишлетата се спускаха да ядат. Ей тъй си живеехме с тия животинки: и през ум не ми е минавало да се плаша от тях или да се втурвам да ги гоня и трепя.

Когато нашите се връщаха най-сетне от оназ тяхна "работа", посрещах ги все с едно и също горещо желание... "Пък всички си имат братчета! И Маринчо, и Сашо, и Ичо... А мойте братчета са мишленцата. Защо само аз си нямам истинско братче?"

Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лента: тя свистеше във въздуха; белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу, налагаше ме с дръжката, но от дръжката по не боли... Пълзях на колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под тезгяха, и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там – не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от 9-годишен.

На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина; качиха ни с майка отзад в раздрънкана линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни, варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха... Вонеше гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар.

Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля това. Не е логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и белите му мустаци, кой знае защо, помня.

До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: биеше си шегички с всичката ни несрета; само когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му ставаше напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето... Сестро, мен вече могат да ме ползват за сито".

Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или когато се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни следобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбреха, без особено да се притесняват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е, живот си живеем ние... Виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф...

Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче игрите, приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе той да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, него никак не си го спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнено, с празен поглед, забит в тавана.

Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком изскочи в коридора. Дойде дежурният лекар; и две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си казаха, па си тръгнаха. Появи се възрастната санитарка: разстави параван около леглото на циганина... Понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа – като да ни махаше за сбогом! - вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Пък сетне махнаха паравана, накараха ни да излезем, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме подир час, вътре светеше от чистота, миришеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто ново одеало.

Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сива сграда отсреща, в чието мазе разрязваха труповете. От оня квартал бях, около болницата; няколко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртъвците там, зад варосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички сред циментовите корита на моргата и с картонче, вързано за палеца на десния крак.

Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде (било е през април), бисквити; обръщаше се към двете си съквартирантки, и те медицински сестри-стажантки: "Вижте, вижте го! А? Не е ли сладичък! Не е ли симпатичен?" И трите в унес следяха как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.

Двайсет години по-късно, вече млад мъж, семеен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра". Пак в таванска стаичка... Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна една поуморена четиридесетгодишна женица с повяхнало личице. Но й беше останал още оня познат до болка хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й беше цялата в дантелени покривчици и вазички с цветя... Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както се говореше из махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка до вратичката на къщата срещу училище случайно съзрях снимката й върху некролог. Починала при раждане.

Имам, разбира се, доста сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в статия в областния вестник "Отечествен глас" (есето "Корени"), и двамата се почувстваха засегнати, предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от тоя, непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лицето, да го ожесточаваш, да го отблъскваш... Така младият Лъв расте тонизиран от напрежението непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

* * *

Ето, и четвъртият по ред бележник вече е изписан. Така мога да продължа до безкрай. Животът на отделния човек обаче е ограничена величина, следователно: и да искам, няма да мога да продължавам безкрайно. Пък и нещата от живота са нови и свежи до един момент; после започват като че да се повтарят; казваш си: "Тоя филм вече съм го гледал". Любопитство, страдание, възторг, влюбване, падение, утеха, заблуди нови вместо мехлем за раните и... хайде пак отначало! – любопитство, интрижка, флирт, страстно пожелаване, секс до изнемога, падение, утеха, заблуди нови вместо мехлем...

Не! Не е истина. Човекът е нещо уникално. Историйките може да се повтарят, гледната точка обаче непрекъснато се мени. Що се отнася до любовта и секса... о, това е нещо върховно, толкова опияняващо, така предизвикващо към жизненост и борба, че за какъв край всъщност говорим!? Любовта – когато е Любов – е нещо самообновяващо се, неизчерпаемо като вселената, която е огледало и метафора на човешката душа.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Част от тия записки влиза в публикувано преди три месеца есе "Щом любов нямам, нищо не съм!". Преписах ги тия десетина абзаца наново, тъй като тук те са в естествения си ритъм, според времето и настроението, когато съм ги писал. Тъй че моля да бъда извинен, но това не е пропуск от моя страна, тъй като и посланието именно в първоначалния текст е по-различно от онова, кажи-речи, философско есе за любовта и страданието. Не, темата тук е, както е обявена в настоящото заглавие.

Пловдив, 27 септември 2006 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: