Да бях прахосал своя никакъв имот, а не под тежестта му да се къпя в пот! От прадеди каквото наследяваш, пак спечели го – да го притежаваш! Неизползваеми товари най-тежат. Каквото ползваме – създава го мигът.
Гьоте, из "Фауст"
("Фалшивите пророци") КНИГАТА
03.10.1999. Книгата продължава да се пише, т.е. да те буди нощем, да те връхлита в делничния бързеж, изобщо да те занимава по всякакъв начин, далеч след като твърдо си решил, че си я приключил. Тя обаче ревниво върви по стъпките ти, досущ като невярна бивша съпруга, която не може да си прости, че те е изпуснала така лесно. И трябва да кажа: не знам как е с бившите съпруги – това там закъсняла разранена любов ли е или пристъпи на омерзение и егоизъм: "След като аз съм нещастна, с какво право той е щастлив!" – но с току-що приключените ръкописи отношенията никак, ама никак не са прости.
Как! Свикнал съм три... четири години при всеки слънчев изгрев да съм с бележник и химикалка на балкончето; ароматът на първата за деня цигара, горещото стъкло на чашата чай, светлината, която ме обгръща с тая благодат – импулсите на жизнелюбие и смирение... Та то е разкош, моля ви се. И защо да се отказвам от него!
Има обаче и нещо конкретно, особено с книгата "Лъв". Пишейки я, ден подир ден, моя милост отгледа в съзерцаването на миналото и настоящата дреб своя "свръх-Аз". Като великан, изпуснат от вълшебната бутилка, тоя разбудил се за работа ненаситник съвсем не желае да се върне в предишната си форма. А и събитията, от които е изтъкан животът ни в България, сърцераздирателно крещят, настояват да бъдат описани и коментирани.
...Четиридесет и шестгодишна, завършила полувисше и после – висше образование, педагог, допреди четири-пет години директорка на детско заведение, оказала се безработна от година и половина насам поради съкращаването изобщо на някогашните общински детски градини, е назначена за камериерка в луксозния хотелски комплекс "Санкт Петербург". Бе обнадеждена за живот подир почти двегодишно търсене на каквото и да е работа.
И ето, с мизерна заплата от стотина лева месечно тя като да намери изход. Но какво се получава оттук-нататък!... Слугите и приятелите на новите собственици почват, както е присъщо за нашите географски ширини сред разбогателите се, да се гаврят с новата чистачка – понеже "камериерка", ако не ви е известно, е точно "жената с парцала и кофата".
Разположили се с дамите си – мацета по на 16-18 години, в нощното заведение на последния етаж, викат я да почисти... краката на масата. Там, на осветения в дискретни светлини подиум две танцьорки в Евини одежди гъвкаво се усукват около никелиран пилон. Несвикнала на подобен род естетически занимания, бившата педагожка с парцала в ръка, за момент отплеснала се от чистенето, усеща, че нещо я дърпа изотзад.
Хванал я с два пръста за яката, както се посяга към улично псе, мъжественият телохранител на г-н Работодателя грубичко я посъветвал да се маха оттук с метлата и парцалите, че му разваля настроението. Тя – естествено за 46-годишна жена, отраснала в тоя град – се почувствала обидена, свенливо опитала да се защити: "Ама моля Ви се, с какво съм заслужила... Нали Вие ме извикахте!" Е, това преляло чашата и добродушният атлет (момче от село), който можел да й бъде и син, гръмко я посъветвал да си напише вед-на-га молба за напускане.
Толкоз. За 80-100, нека да са и 130 лева какво си е въобразявала, нали! В три след полунощ научавам тая история от силно притеснен, заекващ от обида и хлипове женски глас по телефона... Сестра ми.
05.10.1999. Чета публицистичната книга от 1987-ма на г-н Стефан Продев "Разказът на палача", която почва с дървенашки напомпано от партайско самочувствие въведение. Замириса ми на мокра козина, на онова страшно познато назидателно слово, което комунистическата публицистика и литература у нас прилагаха в обръщенията си "към народа". Ето няколко клишета.
Изправени пред историята, ние няма от какво да се срамуваме. Онова, което създадохме, е много по-силно от онова, което не успяхме да запазим у себе си (цит.съч., с.7).
Кое не успели "да запазят у себе си"!... Може би – младежкия идеализъм, наивността, че са в състояние да направят някого насила щастлив?... И по-нататък:
Победата, която извоювахме на Девети, и победите след нея стоят високо над нашите лични загуби и поражения. Те са обективният плод на свободата... Това не са думи на оправдание или снизхождение към греховете, а думи на справедливост по отношение на извършеното.
Да оставим без коментар спънатия стил на тез откровения, но не е ли чудна такава логика: даващият преценки настоява, че именно негова е справедливостта, т.е. хем е субект, хем е и обективен съдник над самия себе си? И през ум да не ни минава, че може да са справедливи, а може би и по-верни, и други мнения. Това е то едноплановост, самонадеяността на вечерялия с бога партаец. Неговата партия е "вся и всьо", той се задъхва от любов към самия себе си.
Иде ред да отсеем наивното... от рафинираното, нетърпеливостта на искрено заблудилия се... от грозната маска на железобетонния свръхчовек – най-достойния, най-честния, най-всеотдайния, в действителност – тъп фелдфебел на сталинисткия възглед за човечеството, урод, заел поза "богатир на мисълта".
Как да му съчувствам на така уважавания в средите на интелектуалците от епохата на Т. Живков автор на патетични откровения за "лични загуби и поражения", как да повярвам, че е възможно да се покае пред собствения си бедняшки корен, като в 1987-ма – когато вече се проясняваше истината за марксизма и неговото чедо комунизма, за т.нар. "социалистическо строителство", твърди (цит.съч., с. 8) за същия тоз "паметен Девети" (ІХ. 1944-та - бел., Г. Б.), че е:
едно дело, което спаси и обнови България. Един обществен строй, който независимо от субективните несъвършенства на този или онзи, върви уверено към бъдещето?!
Не ми се ще да съдя когото и да било, мисля си само: Колко талантливи българи, колко чудесен човешки материал съсипа "паметният Девети" в България, като им сложи наочници и ги прати да защитават със зъби и нокти една химера!
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Тоя стил на говорене в общественото пространство чрез крайни оценки и високопарни изрази, тоя стил на озлобление към всичко несъответно на "мечтата", направо казано - на предпоставена някаква си теза у комуниста-партаец днес ще открием в шарениите на политическия спектър. Убийствените квалификации, заканителното държане издават маскирал се като "демократичен говорител" ренегат. И тук, във форумите на Интернет, тоя фелдфебел, пак като едно време, размахва назидателно пръст, бръщолеви с апломб на всичко знаещ, всичко предрешаващ, жалък роб на "партийната повеля" и на своя "вожд".
Пловдив, 28 септември 2006 година
tisss
-------------------- Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|