Въведение ІІ

("Фалшивите пророци") СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

24.12.1999. Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: "Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен"... Три или четири пъти, може и повече, се е случвало да го виждам ту като ударен от властта, минал през следствените служби на Държавна сигурност, ту като редактор на вестник, ту като автор на стихосбирка, ту като най-обикновен мой съгражданин в най-обикновен разговор... и все с гадното усещане у мен за тая негова сбръчкана душа!

По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тия дни научавам, той сам тръгнал да гневи бесовете около себе си. Гузната му съвест вероятно го е принудила да напада, да хапе довчерашните си приятели, само да изпъкне колко силно страдал. Фактът! Същият "страдалец" преди доста години, привикан в Държавна сигурност с други двама "храбреци-наивници"... за да отърве кожата и поради малодушие "изпява" пред милиционерския следовател най-близкия си приятел, и не само "изпява", но и "яко топи", та приятелят му Николай Казанджиев е осъден на четири години комунистически затвор.

Подир тригодишно "лежане" бившият пандизчия излиза, подписал се за "информатор" (нает да доносничи) на същите тайни служби с таквоз едно страховито именце, което не ми се ще тук да споменавам. И какво се получава?!... Не знам какво се получава, но тая е най-вонливата, най-гадната страница както от величието на "паметния Девети", така и от величието на "паметния Десети"*.

Поради что стремящите се да съобщават върховни истини, "откровения свише" все заемат сред нас, множеството, героически пози, както циганчето, дето по своему рецитирало "Тих бял Дунав се вълнува": "И вайводта Ботюв, кату па я змъкна калъчката, па му зповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту!" Тоз романтически наглед образ никак, ама никак не е романтически; той просто заповядва – длъжни сте да ме слушате, истината говори с моята уста. И от какъв зор да го слушам? Ами той войнствено размахва сатър над главата ми!!!

Трийсетгодишен, женен, с две малки деца, се канех да бягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък взех да гледам като нелеп театър. Колкото по-далеч, казвах си, толкоз по-слабо ще ме гнети овчедушието родно, ще разперя като албатрос своите огромни белоснежни крила, от висините ще говоря... Опитах да си представя лъчезарен хоризонт нейде на Запад, е-е, да речем, Швейцария; в Швейцария крави гледат, шоколадът им е хубав, часовниците им са точни, не воюват, не им се налага тепърва да откриват топлата вода, да доказват колко са храбри, колко па умни, трудолюбиви, уредни. Понеже от феодализма още се знае: най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. Пък максима на японските самураи гласи: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което ще рече: воюват недоказалите се, тоест - леваците.

Та размечтах се да се чупя от всички тия нашенски изстъпления на Посредствеността. Четях стиховете на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми просветваше пред очи. Ами да! Да говори истината не е привилегия за когото и да било, а право на всеки от нас е сам да прецени кое е Истина, кое – поза на самовлюбен идиот. Впрочем, "мехури от красноречие: това е всяка слава" – споделя в писъмце госпожица Дикинсън. Но мен повече ми харесва, пък е и подходящо за темата, четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
- и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва...**

И си останах при своите, без да се правя на велик.

27.12.1999. Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с медени приказки за килим от рози и огнени мелници утре, в неопределеното грядуще? Пък животът се живее днес, разпилян на сюжети като зърна от броеница; таз броеница има и бели, и черни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът. Тогава що чакаме да ни поучават какво следва! Защо сами да не отберем от миналото не треви с мирис на барут и димяща прясна кръв, а дъхавите цветя, които показват как се живее за род и отечество, без тия познати напъни на честолюбието (Раковски, Бенковски, Ботйов, Чардафон Велики) и прочие; за подтекста говоря, не за самите им горди фигури в българската История).

Да построим у себе си Пантеон на признателност към героите, пък да престанем да се равняваме единствено по героите – преклонението не бива да е превръзка през очите: тук и сега няма нищо по-съществено и чаровно от нас, живите, оредяващите в тесните граници на Републиката ...вече едва ли имаме и пет милиона с българско съзнание и национално достойнство.

01.01.2000. Ура! В третото хилядолетие от Христа сме... Много джепане се изпуца в новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огньове, празнични салюти, та и канонада от изстрели. Същинско бойно поле! Да му се не види макар! Да му се не надяваш, че е скътал толкоз муниции тоя кротък, притеснен и овчедушен народ! Избиваме комплекса за малоценност, а, братя българи?! Правим се на герои ли, на кукери ли, що ли????(Въпросителните от тефтерчето на Васил Кунчев.)

Седемте смъртни гряха: Гордост, Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие. И всичко това в моята България го гледам сбрано накуп. Нагло, хищно, озъбено, изключително досадно. Като въшка на чело.

Темата за стопанина - антипод на ратая, антипод на живеещия ден за ден безперспективен хомункул... е основна не само в християнската етика и философия; тая тема разработваха и адептите, агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, наблягайки, че това не е някаква си теория - една от многото, а Учение, т.е. нещо завършено, съвършено и грандиозно като ключ към тайните на обществения космос. Въоръжен с това "свято учение", байчото от махалицата Голтупан може да се кощопери пред заблудените буржоазни интелигенти-очилатковци и пред всички "подлоги" на империализма. "Подлога" - уместна, красива дума, тъкмо за случая. Чух я за пръв път у един "демократ" през август 1990-та, който полифонично, с топъл баритонов тембър ме нарече "комунистическа подлога", докато с показалец пробваше да ми бръкне в окото. И става това в градинката пред централната пловдивска жп-гара, в присъствието на друг велик човек, който после стана кмет на Пловдив и даже издаде чудесна седесарска стихосбирка, ако се не лъжа - под наслов "Синята метла". Имам я нейде у дома, хем с приятелско посвещение. Затварям скобата за тия двама!

Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира моралните норми, че като краен стремеж надделява вече не човеколюбието, любовта в широкия смисъл на думата, а враждата, антагонизмът, тоталното противопоставяне. Праведникът не търпи компромиси, той плътно следва своя Бог. Има го това и в някои от великите световни религии (юдеизъм, ислям). И при нас от епохата на комунизма, та до практиката на Иван Костовото ДСБ, покръстеният в правата вяра следва усвоения от практиката на йезуитите (от латинския вариант на името "Иисус" – "Йезус") демоничен образ на човека отсреща: "образът на врага". За да бъдел щастлив партаецът, комунистическата (в случая Иванкостовистката) идеология му повелява да унижи опонента.Дано не се стигне, както при болшевиките: до разграждане физическо – от чуждата собственост до личността на собственика, до собствения живот на "врага"***. Та си идваме баш на думата за гробокопачите на г-н Карл Маркс и славната му компания на Запад, ала много повече на Изток: от Полша и Чехия, та до двумилиардния (защо не?!) Китай.

Следва

______________________________________
_{* Свалянето на Т. Живков от власт в края на пленум на тяхното си БКП на 10.ХІ.1989 година.

** Емили Дикинсън, сборникът "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.

*** Според Корана, правоверният изпитва върховно блаженство в отвъдното, съзерцавайки от висотата на Рая как душата на съседа-неверник се пържи в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и прочие... Бел.м., tisss}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: