Въведение ІІ

("Фалшивите пророци") СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

_{Продължение от 01.01.}

Оръжията, въоръжените акции, особено гробокопаенето и барикадата - като обикнати метафори на "закономерния ход към сияйното бъдеще на световната хармония", тия пропагандисти неслучайно така често повтаряха из стройните си умозрителни разработки. Те не признаваха покаянието като изход от драматичното несъответствие, като форма на осъзнаване и усъвършенстване на индивида. "Врагът", децата, внуците, правнуците му... бяха молепсани да носят клеймото на позора именно като грешници априори, като същества от по-низша категория.

Странното - меко казано - стига дотам, че за да бъдел стопанин, човекът буквално трябвало да се лиши от всичко лично: колкото по-безличен, по-всеотдаен, самоотрицателен, саможертвен пред партийния олтар, пред вожда, значи: толкова по-съвършен "боец на прогреса".

В човешката природа егоизмът, т.е. енергията на егото, на "аз-а", е закодиран генетично. Красивата отровна химера не успя да се наложи именно защото безименните партийни редици бяха обречени или да лицемерничат (ако имат ум), или да се претопят във фанатизирана маса от маргинали, несъстоятелни изпълнители на чужда воля, т.е. така любимите на Маркс и Ленин "винтчета" и "лостчета" на партийната трансмисия. В маршируващите кървавочервени полкове личността изгубва всякакъв смисъл. Уви, и в родната лирика стойностни автори като Никола Вапцаров се наредиха до литературни подофицери като Христо Радевски, които се гордееха именно с това самопожертвувателно обезличаване: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..." Ай сиктир!

Сборникът есета "Разказът на палача" е добър сюжет за равносметка по повод милиони лични драми, провали, сривове, когато талантливи, изпълнени с добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" бяха принудени да лицемерят, за да прикрият личното си неверие. С всичкото уважение, което изпитвам към тоя значителен за България от епохата на Т. Живков публицист, не виждам основание да крия огорчението си. Талантът се дава не да слугува на която и да е партия, а да сочи на човечеството високите сфери на етичността и естетиката (не комунистическа или каквато и да е друга "етика и естетика с прилагателно отпред").

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!

- писа в предсмъртните си часове може би най-българският като манталитет съвременен поет* на Европа. Нека това да е обица на ухото за любители на "трудна поезия", които графоманстват и по сайтовете на Интернет.

Има общочовешки изисквания, които по никой начин не могат да бъдат заобиколени или временно пренебрегнати; в тоя смисъл християнският морал, проповядван от Иисус, е естествено следствие от количествените натрупвания на античната култура и съзерцанията на мъдреците върху живота на планетата, докато философските компилации на Маркс и последователите му ще се ценят като епизод от редичката психологически експерименти в могъщата двехилядигодишна християнска цивилизация.

Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи какво е реален комунизъм; ние, българите, сме бременни с тоз опит, и мисля: наред с гражданите на другите бивши соц.държави имаме предимството на човеци, изболедували докрай красивата хищна илюзия. Време е да го кажем с гордост: "Да, ние оцеляхме!" Преживяното нещастие, виждам, за някого е повод да се чувства малоценен; за мен лично означава обаче, че коренът ни, колкото и да се постараха да го изтръгнат, колкото и да го рязаха и поливаха с идеологическите си отрови – остава си жилав, жизнен, весел и плодовит. Западният човек го няма тоз опит, едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

Ето приписки, драскани по полетата на споменатия сборник комунистически есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект и удивление. Край грандоманското въведение съм отбелязал репликата "100% лъжа!" срещу твърдението "Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".

Е, аз съм точно от поколението на тия "просветени (чети – "от петгодишни деца с промиван мозък") стопани", които бяхме наричани собственици на гигантска тежка индустрия, обширни добре подредени земеделски блокове плодна земя, кокетни дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други се облагодетелстваха от това богатство. На нас "другарите и другарките от висшия ешелон на Партията" бяха предоставили лукса единствено да се гордеем.

Къде е моят дял от това приказно народно имане? Очевидно и моите деца и внуци ще имат "разкоша" колкото си щат да се гордеят – ако са толкоз наивни! – с нещо, дето никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на бащи и деди. Кой ограби имота ни след "сдаването на властта"? Нали именно "достойните и незаменими", които обърнаха за десет години България в пустош, българите – в окаяна маса. И "най-веселото" е, че от бивака на "преустроените и обновени" бивши комунисти се чува ехидното: "Нали искахте демокрация? На ви една демокрация! И-и-има да сънувате времето на Живков, ама нейсе; така ви се пада".

В Плевен местната партийна ядка на БСП разпространила сравнителен списък за цените на стоките преди и след Десети ноември 1989-та като мотив за привличане на симпатизанти на БКП/БСП. И не виждам един възрастен човек с мизерна пенсия как няма да се усети заслепен от тая алена мухоловка.

Когато отстрани ни нападат, че не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали знаят, че над трите хиляди убийства по политически причини в следдеветосептемврийска България са повече от политическите екзекуции, взети заедно, във всички соц.общества на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария). Следдеветосептемврийска България чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше "интелигенция" далеч от националната културна традиция на българите. "Неоценима" помощ в тая област оказваха комунистическите висши школи на "братския СССР" и оттам в отечеството долитаха "лисенковци", "тимирязевци", "стахановци", "мичуринци", "последователи на железния Феликс Дзерджински" и пр., и пр. подобни люде, които заеха местата на избитите или прогонените от Отечеството. Ако се вгледате в биографията на днешните лидери и политолози, без изключение това са възпитаници на изпитаната сталинистка и ленниска школа на демагогията и мракобесието с префасонирани по демократичен образец муцуни. Само вижте къде са учили, нищо друго! Именно те днес най-кресливо агитират за демокрация. Защо ли?!

Следва

__________________________
_{* Пеньо Пенев (1931-1959).

** Рабфак - работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни селянчета бяха произвеждани в сан "интелигенция". Именно тия верни на Партията люде оглавиха всички сектори на стопанския и духовния живот в България след Втората световна война. В университета и дори в БАН част от тия някогашни рабфаковци славно доизживяват дните си, обградени с респект. Бел.м. - tisss}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: