Въведение ІІ

Две от задевките ме карат да си мисля, че – атакувайки "еснафа" (удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки пойети от типа г-жа Франческа*, както и за да се упражняват партийните евнуси), "елегантният публицист" е правил в далечната 1987-ма портрет на типичния партаец, пожертвалия младежките си блянове полуграмотен зомби, за да се устрои извън морала. Две фразички бият определено в тая посока. Ето ги.

"Няма нищо по-забавно и по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни" – едната; и втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

Тъй е. За да мине за културен, мекеретата на другаря Тодор Живков събраха в двайсет и пет тома от конгресни речи и "съображения" до бележчици от типа: "Притопли млякото!" или "Къде си ми завряла каскета?" към щерка си "незабравимата Людмила". От друга страна, на високостоящите партайци не им се налагаше даже да компилират, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждаха до четене, понякога – до сричане... на текстове, вдъхновено съчинявани от "наши момчета" сред водещите поети. Знам със сигурност двама, които съчиняваха подобни слова на малки шефчета от областната партийна администрация, пък какво да говорим кой нижеше речите на повечето висши партайгеносета. Обществена тайна из София беше, че автори на най-високопарните речи по комунистическите митинги и демонстрации на народно въодушевление... речи, прилежно сбрани в двайсет и петте тома "лично творчество" на полуграмотния Т. Живков, всъщност са нашумели по онова време поети, включително председателя на Писателския съюз.

("Фалшивите пророци") СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

_{Продължение от 01.01.}

Търсенето на антипод, съпроводено с патос и апломб, не почва разбира се от въпросния есеист; тая почти маниакална амбиция я има още в т.нар. "работнически издания" от двайсетте и трийсетте години у нас; и за читателя, незапознат с огромните други възможности на литературното и публицистичното внушение, гръмовержието, тоталното бастисване, просташкият кикот са въздействали вероятно първосигнално както призивът "Бий врага!" Така тия есета се вписват плътно в стилистиката на тенденциозната партийна сатира от иронизми, сарказми, пасквили (вж. сборника "Червен смех", изд. 1956 г., съставен от разкази, фейлетони, стихове, карикатури от печатните комунистически издания през периода 1919-1923-та).

Тая публицистика (Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов...) е воювала чрез плашила, чрез гротескни образи на всичко, що марксистът преценява като буржоазно, филистерско, еснафско, вражеско. Тогава се начева - изпървом плахо – и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно срещу правото му да не се съгласява с пласирани наготово мнения и постановки върху живота от гледна точка на някаква си там централа за политинформация. Своята поза тая публицистика от самото си зараждане предлага като позиция в защита на експлоатирания народ, ала "тоз адвокатин на истини от последна инстанция" е прекалено възхитен от себе си, че да го приемем за човеколюбиво прозорлив и съвестен**.

От есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127) са следните примери, свидетелстващи да тоя род истерични женствени крясъци: "Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"... Какво да добавяме! Може би още някои типични фразички, като: "аз не обичам", "за вас и средата ви", "пресилвам черното", "много злъч и грозота", "станал скандал, имало обиди", "инцидентът не свършва с гледането през ключалката", "тази предпремиерна истерия", "излишно е да ви доказвам, че изкуството...", "злобни схватки", "тяхната експлозия носи горчивини и омраза", "минава през театъра като бедствие", "писъци и драскане с нокти", "гонене от сцената", "подгонени от пръчката на омразата"...

Как живее с реалността човек, който разсъждава в подобен стил?! Пишейки за театъра, Стефан Продев представя по-скоро технологията на номенклатурните "идеалисти" около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя организирането на клакьорите по градове и паланки - т.нар. "честни граждани, будни съвести, зорки очи", а всъщност активисти на Партията (задължително с голяма буква означена!). Младите българи не могат да си представят вероятно как при реалния комунизъм всяка "празнична" манифестация се репетираше дни и седмици, докато се постигне оня така желан от вожда и управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм". За една от тез фразички, израз на наболяла, сякаш женствена - несрета – "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини?

Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста Стефан Продев заради работи като есето, "Разказът на палача" и за друго едно – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто от тия две есета откривам раздвоението на приобщения към бедняшката работническа среда с традиционната й патриархално строга нравственост. Той говори за "мърморенето на еснафа", пък аз разбирам, че това "мърморене" е всъщност неприязънта на истинския стопанин спрямо модните лиготии и лумпените в града. И когато пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., Г. Б. – иде реч за обилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете световни войни), аз разбирам, че говори чистосърдечно.

Когато разправя епизода с кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам оназ наивна идилично-строга България, която комунизмът с лудешки кикот разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с тъпото грандоманство на политкомисарите, с неосветените още жалки предателства към отечеството, към обикновения българин.

Сигурно е вярно изреченото за продукцията на "Мосфилм" от ония времена; "Мосфилм"... но в друг контекст, при други национални и психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се питаме насмешливо: "Добър ли е филмът или е съветски?" Дали не е забелязал промяната есеистът?

Ето я драмата: детето, непредубеденият някогашен бедняк води скръбен диалог с железебетонния партиен "глас" на уж обновяващата се комунистическа идеология в червените редици на БКП от 1980-1990-та. Печалното на това раздвоение е може би преддверие към личното покаяние, което тия хора, маскирали се като демократи в днешната БСП, дължат първо на собствения си български корен.

Следва

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

В най-обикновен разговор между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И малко след това, явно усетил какво е изтърсил, човекът срещу мене притеснен се усмихва:"Майтап бе, казах го на шега".

За каквато и кауза да настоява, мине ли към тоя тон на просташкото "Ти знаеш ли кой съм аз!" – не виждам как който и да е... би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовизма назлобяването е гориво. Един и два пъти ли г-н Костов говореше извисоко към "тоя народ". Почна се от "алчните бабички на припек" – като че случайно изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да се стигне до обвинението, че българският избирател е недорасъл, невеж и недостоен да го оцени. В нормално демократично общество след подобна изцепка въпросният лидер просто го изнасят с упокойни песнопения и траурна духова музика от политическата сцена.

Таз ярка грандомания не е новост за нашата нация. Преди Иван Костов по същия начин с нас общуваха временно гастролиращи примабалерини като Жорж Ганчев, Жан Виденов и две дузини вече минали в запаса ерзац-политици. Поначало грандоманията е заета от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Комунистите в БСП са по-прозорливи от политагитаторите за немощния откъм политически послания Неделчо Беронов. Кресливото поведение в общественото пространство спори с основния постулат на демокрацията: правото на човека да има свое мнение. Хвалят своето толкоз противно, колкото противно се зъбят срещу всички, които просто не са с тях.

Пловдив, 1 октомври 2006 година

tisss

___________________________________________
_{* Вж. постингите в темата "Въведение" с дата 03.05. и 28.06.

** В България и днес с редки изключения политическите лидери и обкръжението им от управленци и политолози говорят с обикновения българин като с хлапе от детската градина. Така говорят господата Александър Божков, министрите Румен Петков и Румен Овчаров и пр. Тия личности сякаш не съзнават, че суверен на Република България е именно Народът.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: