Въведение ІІ

("Фалшивите пророци") СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

_{Продължение от 01.01.}

От есето "Миналото ли?"... "Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (еврейският знак – бел.м., Г. Б.), миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория"...

Партийната тенденциозност почва далеч преди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е дори изобретение на "свети" Владимир Илич (който заедно с господата Маркс, Енгелс и със съдействието на всички ония титани на посредствеността от първоначалния хаос е подредил хармоничния свят, за всичко се е погрижил като същински бог-отец). Партийната тенденциозност, мисля, иде и отпреди нещастния италиански обущар от ХV век, който лепял по стените на съседите жлъчни епиграмки, изригвания на черна завист и люта омраза срещу уважавани съграждани. Тоя обувкар-мизерник Пасквино нашите ленинци-сталинци-димитровци творчески приложиха и доразвиха, както доста подобни дивотии и гадости от древността.

Идиотизмът се състои в очертаването на знаци-символи на "вражеското". Такъв знак за "новаторите" става и романтичната песничка за войнишката несрета, която първоначално била любим шлагер на английските, а по-сетне – на немските фронтоваци. Не знам какво "мизерно" открива нашият автор в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало любимия си под уличния фенер, и може би той няма да се върне жив от сраженията: песничка за любовта и дълга, за нетрайността на любовните клетви и жестокостта на войната...

Аналогичен случай – значителен англоезичен поет, приятел на Ърнест Хемингуей, името му е Езра Паунд – заради симпатиите му към нацистката идея не е известен сред масовия български читател и досега. Ей това партайско тесногръдие не е в състояние да проумее как може един творец хем да е "враг", хем да е талантлив. Любомир Левчев преди години в патетична поемка беше написал: "посредствеността е фашизъм", т.е. - пак старият запев: "ний, талантливите" и "те, малоумните", значи, всичко наше е "прогресивно", докато всичко тяхно е "ретроградно", все оня съдбовно необходим за комуниста по манталитет "образ на врага". Без "врага", нашият оратор изведнъж става несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага на човечеството.

Тоя тип марксисти-пропагандатори ни оградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха дълбоки ями и ровове, напълниха ги с помия от омраза, вдигнаха велики китайски стени пред всичко, което не бе в съответствие с техния "правилен" начин на мислене. И за да не изглежда изреченото за автора-есеист еднозначно и тесногръдо (т.е. за да не изглежда принизено и в неговия маниер), питам: Защо моето поколение българи така оскъдно знае за фашизираните тълпи през четиридесетте години на века у нас, особено в периода, когато нацистка Германия и комунистическа Русия си сътрудничеха братски и крачеха, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо в "битката за установяване на нов ред на планетата"?

Жалкият навик да се изтрива от Историята лошото, убогото ни рисува миналото като епична схватка, където положителните млади непрестанно побеждават отрицателните стари; вариант от тоя пейзаж е например изкривената представа за 1860-1876-та, когато две течения – "младите" и "заможните, старите" – се състезават кое да надделее в националното ни възраждане. Едните ни ги представят ангели небесни, другите – дърти караконджули...

"А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-нататък: "днес нещата така са се изменили"... Подтекстът: сега, т.е. в комунистическа България от 1978-ма, добродетелите се ценят високо. Няма българска светиня, която партайците да не преразказаха като елемент от развитието на своята Благоевско-Димитровско-Живкова партия. И Христо Ботйов, без да им трепне окото, обявиха за комунист, Пейо Крачолов пък – за изкушен от комунистическата (в неговия случай – от социалистическата) идея, но – за съжаление – кривнал от "правия път", та известно време правоверната партийна критика в първите години след Девети (ІХ.1944.) сочеше Яворов като типичния буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков бе буржоазен и шовинистически настроен, както шовинистически настроен бил и Иван Вазов, понеже писал цели цикли патриотична лирика. Учителката по литература в гимназията, например, ни обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка била оная част от поемата "Левски", ключовата първа творба, с която се открива разкошният цикъл "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...

"Той, Вазов, е бил тесногръд да разбере класовата борба, защото сам лично произлиза от чорбаджийски род" - ей тъй ни говореше ласкаво ухилена в скудоумието си някогашната наша даскалица в час по българска литература. Примерите са много, но ще спомена още само един от любимите на "простите българи" по градове и села автор на смешни разкази от нашенския бит, неподражаемия майстор на хумора и сладката шега Димитър Чорбаджийски... Известно ли е на сегашните млади българи и българчета, че името Чудомир, с което е известен в литературата тоя български писател, е турено поради каприз, а за да избегне човекът онова дразнещо официалната литературна критика фамилно именце "Чорбаджийски". "Аха-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхождение... Че как на такъв ще му дадем път в литературата!?" Препоръчали му да си намери някой псевдоним тарторите в Писателския съюз... Да плачеш ли, да се смееш ли! И сред тия мастити критикари има хора, като Пантелей Зарев, които достолепно днес
носят титлата "академик" и са светила в сферата на литературната история и критика.

Изродили ли сме се от толкоз лъжи и предателства спрямо националното ни битие и достойнства? Не, разбира се; но тоя опит трябва да се помни и припомня на всяко младо поколение българи.

В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от "случая Сократ" е представена с ей такава клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., Г. Б. – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример".

А Сократовата гибел в действителност съдържа друго послание: че достойнството на личността е по-ценно нещо от инстинкта за самосъхранение. Нито Богочовекът, още по-малко древният грък са професионални конспиратори, за каквито тук ни ги представят. Ако политиката е изкуство да се извлича материална изгода, философията – особено у Сократ и у Христос, е стремеж към духовни стойности. "Бунтът, за който работех..." бръщолеви така представеният, префасониран по комунистическия шаблон бог – и то вероятно за партаеца е в реда на нещата: на агитпропчика все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-високо ниво от жалките представи за живота като тържество на материализма и марксическата политикономия. И в тоя смисъл комунизмът, под камуфлажа на уж демократични ценности и развявайки сини, тъмносини, зелени, розови и пембени като бабешки гащи знамена над нас, днешните българи, припряно и нагло се домогва да е антипод на християнския светоглед. А неговите лидери и политагитатори нежно ни се усмихват от афишите, с които са облепени техните минарета.

Следва

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Ах, колко силно им се ще на другарите ръководители на сегашната БСП да възприемем партията им като обновена и модернизирана – приведена в съответствие с човеколюбието на същинската демокрация! Там е работата, че тия господа нищо ново не са научили, няма и сянка от желание да се поучат от страшните грехове, които собствената им философия нанесе на Българската кауза. Покаяние ли?! Че защо да се покайват!!! Комунистите, (сега наричащи лицемерно себе си „социалисти”) винаги досега гръмко и по площадите са се клели във вярност към българския народ, когото превърнаха в тълпа от аргати и го принудиха да се отвърне от собствената си земя, да си търси господар – преди от Москва, сега – от Брюксел и Вашингтон, да долети да му оправя дереджето.

Пловдив, 2 октомври 2006 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: