Въведение ІІ

("Фалшивите пророци") СТЕФАН ПРОДЕВ (6.)

_{Продължение от 01.01.}

Парадокс ли е, че – израснал и възпитан в силно религиозна среда – Карл Маркс е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство? "Любов" е ключово понятие в християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Тая омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпни, а – на едро – като противостоящи си обществени маси, крайно зложелателни една спрямо друга: просто всяка държи нож зад гърба си и мечтае унищожението на "врага"*.

Оттук и несекващото разпалване на бесове в комунистическата литература и публицистика. За жреците на "Партията-ръководителка" именно спокойният разум е Сатаната; другото име на Дявола – да не забравяме! - е Луцифер, т.е. "Носещия светлина" според латинската, или Прометей – ако по ви се нрави древногръцката версия.

Есеистът вижда богочовека като партиец-конспиратор; е, негова си – на г-н Продев, работа. Ала Иисус не се е криел, не е бягал, не е действал подмолно. Стефан Продевият "Исус" рецитира: "политическите ми беседи с народа" и то е пак преиначаване – просто няма такова животно "политически беседи" сред библейските притчи. Да, говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, но... пътят към духовното остава отворен пред всекиго.

"Който търси истината, не може да бъде добър!"; "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко"; "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение"... Цитираните находки (вж. с. 165 от цит.съч.) подсказват за добре осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е това!?

"Потърсих ви не за защита, а за мъст" – скандира партийната Мария Магдалена; от символ на милосърдието оная, на която Иисус е въздал в най-голяма степен любовта си, нашият "другар" е преработил в символ на мъстта. Но "омразата и ревността (бел.м., Г. Б. – на фанатика партиец) не се интересуват от истината" – ползвам цитат от книгата (вж. с. 171).

У партиеца, независимо от таланта му, сякаш няма сетиво да проумее Христос. Бедата не е в атеизма му, а в това, че му липсва смирение. Самонадеяността на тоя тип хора наистина плаши. Господинът споменава "съвест", но в неговите представи понятието съвест е партийната централа и вождовете в нея, дето му задават клишетата във форма на апокалиптични видения като у неграмотния четирийсетгодишен Мохамед.

Лайтмотив на есето "Стадионът" е: ах, що не можем да забраним ходенето по стадионите, както забранихме посещението на черква!... Преди години Георги Джагаров ни пазеше от "идеологическата диверсия", тук са се заели да ни пазят от глътка свобода. Аман от евнуси! Пазеха ни, като да бяхме пациенти от "Палата № 6" на Антон П. Чехов или като харем за девственици. Властта редовно ни стрижеше, проверяваше за въшки и подравняваше в стройни, удобни за логаритмуване редички; сърцеведи със стоманени очи и партиен билет се грижеха денонощно да мислим и се вълнуваме правилно. Впрочем, за тоя кич като че всичко е казано в романа "1984" на Джордж Оруел.

В есето "За какво говорят къщите?" елементарно се бърка "недоволство" с "неудовлетворение" (вж. с. 224 на цит.съч.). Дали то е lapsus linguae** поради паронимия*** или е лична философия? Ето например: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка – тоя път лексикална – в есето "Двете дами" (вж. с. 226): "Докато в нея (бел.м., Г. Б. – в катедралата "Нотр дам дьо Пари") ще видите културата, в мен (бел.м. – в Айфеловата кула) ще откриете цивилизацията"... Ами "цивилизация" е част от понятието "култура". Да се възправя "културата" срещу "степента на развитие на едно общество", т.е. културата срещу "степента култура" е нелепо. Но... тъй е според маркс-лениновата теория, където непрекъснато се говори за "двете култури" и пр. Да, там всичко може! Докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи, възкачващи се една въз друга цивилизации. Цивилизацията на инките, например, продължава да излъчва духовна енергия, макар и всмукана в съвременния глобален modus vivendi****.

Френската революция от 1789-та е сред свещените крави за комунистическия "морал" и есеистика. Есето "Революцията" е интересно най-вече с образите на Робеспиер, Дантон, Марат. Ето приписка към това задълбочено "изследване" върху психологията на фанатизма. Отбелязал съм си: Стихия на комунизма като философска система е разединението, блокиране на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната инициатива. Легиони от наемни нископлатени воиници и работници – това проектираха червените кардинали.

Горкиевото "Човек звучи гордо" стои кощунствено в речите им, понеже именно тия "инженери на човешката душа" експериментираха с милиони (в Китай – с милиард и двеста милиона) човешки същества, планираха превръщането на планетата в концлагер за непретенциозни мравки с промит мозък, т.е. за хора безлични, изтръгнати от отечество, род, потомство, имот.

Ако не вярвате, просто отгърнете първоизвора от 1848 година, "Комунистическия манифест" на "неподражаемия" Карл Маркс. Това книжле на "Партиздат" от 1985 година в луксозна подвързия ми е настолно четиво в моменти, когато се усетя леко замаян от лакърдии на господата от преустроената БСП. Тоя манифест е тяхното евангелие, жалон, ориентир в дейността. Отрекоха се от крехкия Владимир Илич, виж, от брадатия Маркс няма да се отрекат, пред брадатия Маркс като пред върховния бог се кълнат и владишки свещи пред иконата му палят. Та го чета профилактично тоя труд на г-н Маркс, вземам го като средство против разстройство след мазни приказки откъм чалмалиите агитатори от целия наш политически спектър.

И тъй Робеспиер-Дантон-Марат е Светата Троица за автора есеист, а може би и за самата комунистическа революция. Три велики личности, обладани от амбицията да управляват съдбата на собствения си народ, т.е. – неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът и генното инженерство плътно напомнят тоя род крайности в издевателствата над човешката природа.

* * *

Стремя се да пиша сдържано, като обсъждам тоя сборник. "Говори, за да те видя!" – тая мисъл на Сократ публицистът е извел на показ: за мото на есетата си. В никакъв случай не ми е необходима конфронтация; за мен личността на автора е значителна по мащабите на съвременната българска публицистика... Иначе – ако не го ценях – не бих се захващал с работите му. В известен смисъл пред нас е образцов пример за участта на български интелигент, за участта на оная част от мнозинството даровити българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си, сами себе си закопчаха в оковите на фанатична предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата пъстрота, насилиха се да го представят тоя живот по начин, по който са го виждали в младежките си съновидения. "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – изповядва есеистът; и защо бърза да елиминира всеки, който не би бил съгласен с него?!

Да, прав е, според мен, когато твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата" (Познавам подлец, който пише сносни стихове и успя да ме завлече със солена сума пари, уж за да ми отпечата романа. Казано между другото.), но това несекващо "ние-ние-ние" ме кара да мисля, че комунистическата публицистика и литература все е размишлявала панелно, на едро, което донякъде напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от наивността на Романтизма обаче, комунистът партаец съзнателно опростява многообразието на живота в общество до схватки между "врага" и "ние", между "другите" и "нашата партия" (пък била тя БКП, БСП, СДС или в най-свежата си версия – ДСБ с кресливите й свахи, добавено и то при преписа тая ранна сутрин на 3 октомври 2006-та – бел.м., tisss).

Детайл... Защо е, например, контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288 от цит.съч.) и "едрите селски крака" на разпнатия комунистически Исус (от с. 157)?... Внушението иде от средата, в която се е формирала личността на автора: очевидно нежното е било винаги съмнително за расналия край едрите мазолести крайници на човека "от народа". Кому е нужно и това тъпо противопоставяне, дявол го знае господина. Мистерия! Или обичайната доза посредственост, от която не са лишени и най-големите умове в тоя грешен свят.

И се връщам към онова, с което почнах тез приписки по белите полета на сборника "Разказът на палача". В последното есе (вж. с. 303) чрез изреченото от обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята"... Да! За правоверния партиец от 1989-та у нас, в тоя край на Европа и света, най-неприятната "частна собственост" бе, а и до днес си остава собствената съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чуваме и днес все тоя зов и откъм други – сега пък антикомунистически уж! – партийни минарета: значи, партийният член може да разполага единствено само с партийна съвест... Която "съвест" естествено зорко се охранява от съответния партиен апаратчик или секретар-антикомунист.

Че с какво въпросните демократи се отличават от "другарите и другарките"? Ами че те си приличат като еднояйчни близнаци и по дух, и по стил!

В заключение... "Говори, за да те видя!" И виждам не познатия Стефан Продев, а един разтерзан човек. Говори гръмко – тъпани лумкат, крещи кларнет, издува бузи духовата музика... пък дочувам шепот на наранено честолюбие, тъга на израсналия в полуградска Банишора – една от бедняшките махалици на някогашна София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба тоя творец с познатия ми до сълзи български рефлекс към света: твърдоглав, упорит докрай в заблуждението. Пък – кой знае! – може и да е прав. Ала тогава пък, при това положение, ако е прав, светът би трябвало да е твърде скучно място за живеене.

________________________________________
_{* Както бе писал някога самоуверено в една импресия младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично и ясно! Така ли е в действителност обаче?

** Грешка на езика (лат.).

*** Външна прилика между отделни думи (от гр.).

**** Начин на живеене, условия за общуване, за съвместно живеене и пр. (лат.).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: