Въведение ІІ

"Не считам за нужно да отговарям на един лицемер, който увърта така, че да се хареса на всички, и по тази причина е изцяло фалшив. Това е наградата за всяко лицемерие. А злобата му струи от всяка негова дума, отминавам с великодушие този факт: какво остава на последните мохикани на комунизма освен да се давят безсилно в своята злоба?

Оставям настрана и това, че си е подбрал отделни фрази от моето изказване, за да изопачи изцяло смисъла. Затова моля непредубедения участник във форума да прочете автентичното ми изказване, за да види как "другарят" се е постарал изцяло да изопачи смисъла, който се съдържа в моите думи.

Това е нормално: човек, който години наред е слугувал в комунистическата преса навремето като най-верноподанически на "Партията" журналист, е усвоил това изкуство - да лъже, да изопачава и да заблуждава. Те само това могат; те са професионални лъжци..."

Из реплика на AngelPotter (26/09/2006 20:24)
от темата "БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА ИДЕЯ И НАШЕНСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА ЧАЛГА"

Интерлюдия: ТОШО БЕЛЯТА

"Тебе никой не те обича – беше ми казал преди години (тогава бях 32-годишен) колега* от редакцията на вестник "Комсомолска искра". – Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?" ...Родителите ми съвсем не са ме глезили; това галене, прегръдки, мили думи, каквито и да са знаци на благоразположеност - за мен бяха романтичен, приказен филм, предназначен за други деца, за друг някого; мен ме нямаше в тоя филм. По-късно съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, и към мене съвсем не са били тъй хладни и безразлични, както са ми се показвали.

Вероятно такава е била представата им за възпитание. Но защо тогава сестра ми, която като момиче бе наистина рядко красива, бе обкръжена със забележимо внимание, с благосклонност, колкото и строги да бяха изобщо към нас, двете им деца?! Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз – не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и деца, с които – нещо нормално! – ми се случваха неприятности.

Имаше едно едро здраво момче в махалата, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тоя Тошо Белята съм го запомнил като изключително зъл характер, просто от редкия вид хора, за които казват "противен по рождение". Майка му бе слабичка, кокалява женица, баща му – огромен, с една такава развлечена походка и жестове на побойник. От бедняшката им къщурка – стаичка и антренце само, в двора на "Ниш" № 5, срещу "нашата" къща, дето живеехме под наем – късно нощем понякога долитаха псувни, ругатни, звук на тежки плесници, циврене; екнеше пиянското боботене на Михал. Чудел съм се като шест-седемгодишно хлапе как не ги е убил, жена си и сина.

Та тоя негов единствен син, шестокласник вече, поне пет години по-голям, далеч по-едър, по-силен от мене, веднъж ме спъна насред уличката "Ниш", както си вървях. Налагаше ме с юмруци по гърба, по главата. С коляно ме бе затиснал и крещеше весел: "Яж пръст, мамицата ти, яж! Баща ти за тая земя се е борил"... Разплакан, с разкървавено окаляно лице, охлузен, пребит, тичам да се оплача. Майка се бе затворила в бараката, дето държахме кюмюра, переше в голямото дървено корито. Огромен куп пране бе натрупала. И значи, втурвам се при нея, притискам лице в престилката й да я гушна, да ме погали, да ме утеши; през хълцане, задавен от унижението, току-що преживяно, едвам шептя: "Тошо Белята иска пръст да ям".

И тя... като ме отстрани гнусливо с лакът, такъв шамар ми извъртя! Сапунената й длан изплющя през лицето ми и ей това ми рече през зъби: "Кой те е калесвал при Белята да ходиш? Кой те е пращал с него да играеш? Ако не си го подкачил, що ще бие!? Що друг не бие, а точно теб?"

...И дотам! Изхвръкнах от бараката, прескочих седемте стъпала надолу в земята, хвърлих се в моето легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се нарева, ала никой да не ме види слаб, разтерзан, разплакан, заровил окървавеното си лице във възглавницата.

Страхотен урок – от тия, дето цял живот се помнят! Оттам насетне нося си като обеца на ухото едно, дето тогава го проумях: Каквото и да ми се случи, себе си първо да обвинявам, у себе си да диря и повода, и причината; не са ми виновни другите хора, че са такива, каквито са – аз грешно съм ги преценил, у мене си е вината за всичко неприятно, което ми се е стоварило. Ама да тръгна да обяснявам на Арменския поп, че нищо лошо не бях му сторил на онова проклето подло същество, кой ще ме чуе?! Па и каква ли полза от хленч и оплакване! Да не съм сополива циганка-просякиня!

А Любовта... О, Любовта! От невръстен тя винаги ме е пренебрегвала, или поне не съм я усетил до днес такава, каквато съм я мечтал и бленувал. Някъде през следващите дни вероятно ще продължа въпросната тема, сега само ще приключа с ей тоя... само мой си! - горчив извод: Колкото повече се стремиш към любов, толкова повече рани и разочарования те очакват тук, в объркания ни живот, дето сами сме си го направили несносен и неприветлив - всички ние, българите, с нашата сурова майчица България.

Пловдив, 5 октомври 2006 година

tisss

_____________
_{* Николай Заяков.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: