Въведение ІІ

("Фалшивите пророци") СТЕФАН СТАМБОЛОВ (1.)

26.01.2000. Има сладкодумци... Слушам, чета изреченото от тях, харесва ми дори как го казват; пък минат ден-два, седмица, и една делнична утрин се будя с откритието, че то били лакърдии, колкото за впечатление, а не нещо гребнато издълбоко. Не ми се изброяват имена, понеже не са случайни мухабетчии от махленската пивница, а държавни особи, па и ценени хора от приоблачния нашенски елит. Словото им служи, колкото да ги покаже откъм приятна за ухото и окото страна.

Един политик, който преди години изтърва фразичката за алените бабички на припек, днес лъчезарно ми се усмихва с по детски нежна усмивчица от ТВ-екрана и аз много силно желая господинът да е искрен, обаче как да съм сигурен сред толкоз далавери, лицемерие и лъжи именно по време на неговото управление? Предполагам какво ще рече пак някой AngelPotter, то ще е от оня набор оправдания: "Ама нали пък вие биете негрите!" С една дума, не е само тоя, дето краде, лъже и маже, има и други като него, че и по-нагли дори.

Някога на някакъв си площад в Париж Де Гол посреща официална делегация начело с премиера на Великобритания г-н Макмилън. Какво рекъл Де Гол не знам, но очите на високия гост се напълнили със сълзи. Бистри сълзи като мъниста от кристал се търкулнали по мъжествената политическа физиономия на високия гост. Това направило впечатление на личния секретар на френския държавник.

"Господин Президент! Ах, господин Президент, но вижте, той плаче!" – ошашавен възкликнал секретарят. "Хм! – изсумтял Дългоносия. – Театър ни разиграва, драги." И с държанието си по-нататък дал на публиката да разбере, че приема всичко като най-обикновен фарс*.

09.02.2000. За пространната студия на университетски преподавател върху Алековите разкази (вж. Живко Иванов, студията "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството", изд. 1999)... Книгата е подробно изследване. Ценното е обширният фактологически и психологически илюстративен материал върху приобщаването на българското обществено съзнание към европейските стандарти. До 60-та от общо 260-те страници въпросите ми към учения са:

- Скрупульозното ровичкане из типично българската рефлексия към света не е ли вид съмнение нездравословно? Втораченият в детайлите хипнотизиран взор не изпуска ли същественото?

- Защо типът "Бай Ганьо" да не възприемаме като вариант, и то не непременно основния! – на самоуважението в гротескно изпълнение?

- Отделяйки толкова внимание целенасочено спрямо "наш Ганьо", не внушаваме ли сами на себе си колко важен е той за нас, българите? И после, каква е ползата: тоя ли е образът за проумяване на масовия наш манталитет?!

За мен Алековият герой е периферен, не средищен образ, едно от десетките и стотиците ни лица, сбъркана отливка, крив шаблон, карикатура на нещо, замислено с родолюбива цел. Па и Алеко Константинов го е създавал мимоходом, в движение, вграждайки в образа му черти и от себе си, свои лични слабости, например – в отношението към жените.

11.02.2000. Собственикът на хубавото заведение с омайното именце "Бългериън ъмбрела" се оказа посредствен крадец-кокошкар. В разстояние на няколко години осветявал и отоплявал кипрото си предприятийце, прикачен нелегално към общия електромер на блока, дето живее. Усъмнили се съседите, че плащат все едри суми, повикали техници от електроснабдяването и... Трета седмица "Бългериън ъмбрелата" пустее и тъмнее като гузна съвест, гледа ни с мъртвешки поглед като мрачен турски зандан, нищо че плющи родният трикольор най-отгоре.

Пъргави циганета с миши очички вече заничат какво ще се кърти, ще се отгризне, отнесе. Тия весели, пъргави циганета са верни съгледвачи и аванпостове на редовната армия цигани-професионални апаши, разбивачи на апартаменти, изби, гаражи. Тия апапи ще долетят от Столипиново и като рибки пирани ще се хапят помежду си кой повече да награби, изтърбуши, изкърти от фасадата до вътрешното обзавеждане. И цялата таз идилия е жив паметник на байганьовщината, която не е преставала от Десети ноември насам тъй чудно да се вихри из Републиката. Ама пак да попитам: тия ли са образите, дето ни изразяват като народ, па и като нация?

13.02.2000. Героите от най-новата ни история в повечето случаи са едностранчиво представени: икони, а не живи хора със своята орис и особености. И това едноизмерно, плоско, шперплатово изображение е своего рода "данък обществено лицемерие", обслужва не истината за нас, българите, а педагогическата страхливост, опасението, че българинът не е дорасъл зад отрицателните качества на личността да съзре събуждащия се от робската летаргия и малодушие масов човек.

Начело на тая педагогическа, по-вярно казано – дидактическа – линия в нашата литература крачи "патриархът" Иван Вазов с неговите измислени сюжети (дори за Левски), в които поуката е намотана и завързана с червен ибришим накрая, та и хептен слепият духом да я съзре. На дидактическата линия антипод е линията, следваща плътно безпощадната истина, пък колкото и фактите да не са в наша си - българска – угода. И аз всеки случай изпитвам повече респект и симпатия именно към творци като Захари Стоянов и Алеко Константинов. Дори и да се заблуждават в пристрастията си, поне са автентични, много по-заредени с перспектива за развоя на националния ни манталитет; и то е може би поради честното, лишено от комплекси писане без украшателство, с трезвото внимание към пътя, който предстои да извървим към цивилизацията. Докато създателят на красиви митове, воден от добри намерения Вазов, дотам се увлякъл, че след като въведе образа на Левски в българския Пантеон, откри у поп Кръстю съответстващия на митологията Юда Искариотски, т.е. съсипа живота на единствения човек в тоя трагичен епизод, комуто Левски се е доверявал.

Сто години подир закономерната лична трагедия на Стефан Стамболов хвалим и разхвалваме наедро държавника, строителя на Нова България, градим бронзови, чугунени и каменни паметници в негова чест, назоваваме улици и площади с името му, без да си даваме сметка до каква степен Тодор Живковото управление наподобява пренебрежението към нравствените правила и писани закони у властниците от годините на Стамболовото управление, от разцвета на келепирджийската политиканстваща сган, която именно Стамболов с таланта си на държавник възкачва по върховете на Държавата.

Най-малкото странно е, че именно политическата партия**, която днес обединява надеждите на мнозинството българи, свято тачи и се учи от търновлията Стефан Стамболов, величае го с повод и без повод като свой кумир и модел за следване. Дето се вика: наред с хлебното жито минава и къклицата.

Не става дума да се развенчава положителното начало от края на ХІХ столетия, а да се създаде изчерпателна и безкомпромисна представа за качествата и греховете не само на тая, но и на ред други върхови (опорни) личности в националния български Пантеон. Ако сега не извършим болезнената за мнозина операция, рискуваме да срещаме оттук-насетне все по-нагли познатите до болка прояви на властолюбие, самочувствие у стоящите над закона, безцеремонност, лакомия за лични облаги, рискуваме и да продължи деленето на нацията на "съпартийци-съпартизани" и "боклуци-врагове".

Следва

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

И докато преписвам на компютъра тоя запев на есето за Стамболов, пред очите ми се явяват, изскачайки от небитието, ту депутатът – срам за Силистра, Камен Влахов, ту хитрият таксиметърджия, добрал се до върха, известен с прозвището Гошо Тъпото, или обаятелния едва ли не Данчо Ментата от Созопол, струва ми се, или от близко някое селце наоколо. Спомняте ли си ги? Последния от тез тримцата го виждам наскоро от трибуната на Народното събрание, от най-високата трибуна изобщо в съвременна България да пери пръсти, да разгъва ръчички от лактите настрани като гумено човече. Усмихва се, кипри се, подбелва очи към тавана, изобщо – омайва ни на тема колко лошо нещо е корупцията, как неговата - на Данчо, партията взела яки мерки и прочие. Вай завалла! Ето кой ще ни измъкне от батака.

Тоя, от когото пропищяха кански мнозина ограбени и измамени, собственици на имот по крайбрежието от Бургас и Созопол до реката Резовска, тоя същият... И г-н университетският изследовател при тая вакханалия на безочието настоява, че това е типичният българин? Или нещо не съм го разбрал правилно г-н доцента Живко Иванов...

Пловдив, 7 октомври 2006 година

tisss

________________________________________________________
_{* От фр. farce – в подобни случаи ще да значи: нещо скърпено, недонаправено, пошло, сторено да заблуди; детайл от по-обемното понятие "демагогия".

** Съюза на демократичните сили. При управлението на СДС тръгнаха приказките колко г-н Премиерът напомнял Стефан Стамболов по стил. Тъй почнаха хвалбите, възвеличаването, възгордяването, грандоманията към обикновения българин, което прати тая замислена в канцелариите на ДС партия извън сериозния политическия дебат. Фанатиците сред малките ядра безусловни фенове на СДС и ДСБ не отчитат, че обикновеният българин се е променил през тия години. Оттам озлоблението: губят влияние, топят се верноподанните редици от почитатели.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: