Въведение ІІ

(„Фалшивите пророци”) СТЕФАН СТАМБОЛОВ (2.)

_{Продължение от 13.02.}

Свикнахме с новите, "модерни" варианти на демагогията като че ли. Но това, надявам се, не е краят на България, а естествен развой на над стогодишно заболяване в безкултурието, което начева отпреди "ерата на Стамболов и Константин Стоилов*", иде със зараждането на националноосвободителното движение, където единствен и докрай само Левски е същинският нравствен коректив.

Тая болест се налага да я изболедуваме под бдителните очи на западноевропейските акушерки, които виждат Балканите през призмата на свои ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество – няма що да се лъжем! – е вътрешно национална, българска работа. Що се отнася до Европа и Запада, благоприятно обстоятелство е, че проектират икономическата си експанзия насам, т.е. че могат да просперират с капиталите и продукцията си в нашите земи само при съблюдаване на правилата и сключените договори. Което пък - странен шанс за бедстващия унижен българин! - мародерите, лицемерите във властта у нас не могат да им осигурят**. Ето как опротивелите до смърт "стари муцуни" дойде ред да си ходят, ако не желаят да им се случи нещо по-неприятно.

Легендите за нашенска "политическа класа", за прословутия нашенски "политически елит" дали са състоятелни?... Съвестни, нравствени, далновидни управляващи България тепърва предстои да се появят – и то не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани-стопани, избрани демократично и демократично пратени за ограничен период от време да защитават общите ни интереси като икономика и културна традиция.

От такава гледна точка аз, Гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът да не възприема властта като собствен имот, получен в наследство, заинтересован съм на тоя министър, депутат или съдия да му е ясно, че за известно време само е ръкоположен там, и то с най-високи задължения и отговорности към българската нация, т.е. към мен, Българския гражданин.

А дали СДС или БСП, или която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните табели не ме вълнуват; важно за мен е дали ми служат съвестно. Може би се заблуждавам, но си мисля: все по-трудно ще им е на демагозите от нов тип да ме правят на балама.

16.02.2000. Чета книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), наречен в кратката бележка към фотографията му "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки"... Разбира се, че имам възражения и по-различно мнение към отделни негови (крайни) твърдения, но от прочита на тая му книга у мен се индуцира хъс за писане. То значи, че каквото и да му възразявам, наистина е "голяма работа" тоя г-н Ерих Фром.

Та за един така внушен психологически детайл!... Седесарите си харесваха много девиза "Времето е наше!" От една страна – абсолютно наивно: времето просто няма как да се владее, то е умозрителен образ на непрестанно изтичащата като пясък около и в нас необятна, но насочена психична субстанция. Седесарският девиз обаче издава стръвното желание на новоовластените да притежават, да придобиват, да вземат като собственост в ръцете си... все доста познатият крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, мечтаещи да имат, не да бъдат.

Съпоставям щурия девиз с изреченото от Левски в писмо до П. Хитов през далечната 1871-ва: "Дай, боже, съгласие и любов първо между народните ни главатари; пък име българско нека да е войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!"
Ако днешните гледат даже на времето като на вещ, която се придобива, за Апостола "народната работа" е като дишането, тя е просто самият живот във времето. И преди цитирания къс, в същото писмо от 10 май Дяконът изрича великолепната философска сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".

Погледнати чрез философската теза на неомарксиста американски мислител Е. Фром, действията и размишленията на В. Левски, подредени сковано или разпилени из писани на коляно послания до тоя и оня съратник, очертават характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да било – имот, власт, луксозни вещи, обществено внимание, слава. Затова вероятно е толкова ценен пример за всички нас – че е без остатък в битието, в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежавани неща.

Вижте с каква стръв новите политици, досущ образи на управленци от Т. Живково време, само че още по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да купуват, парици да трупат... па си отговорете що за политици са това и колко силно си приличат с циганите-апаши, дето вече почнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата". Гледам от моята южна веранда: цигани по покрива вече се разхождат като да са в катуна си, и как не са посегнали още байрака да отскубнат много ми е чудно.

Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види добре устроен сред материална благодат и обществена прослава му е било противно на сирака Васил Иванов Кунчев... нещо, което не може да се твърди за ни една от големите личности в националното ни възраждане: от Георги Раковски до Стефан Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов – все ми изглеждат тщеславни, настояващи за уважение, несклонни на дяконското смирение, с което Апостола се извишава като ядро от енергия над тях, неслучайните наши българи.

Защо ли усмивката, песента, ведрото настроение при непоносими обстоятелства са отличавали карловския вдовишки син?... Подходът му е различен – никак не държи да има, просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните пространства на свободата като най-естествен израз на човеколюбието, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота като поле за дейност, не като склад за трупане на вещи и прашасали венци от стара слава.

Да имаш нещо, каквото и да е, само заради краткото удовлетворение, че си собственик, че притежаваш успеха, славата??? Но това е твърде малко за оня, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие от дейности, обстоятелства. Че защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

Като тълкува двата подхода към живота, неомарксистът Ерих Фром привежда примери най-често от Библията или от древногръцката и средновековната философия. Пропуснал е "казуса цар Мидас", който е удобна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Та цар Мидас до такава степен обичал златото, че си пожелава от боговете всичко, което докосне, да се превръща в материална стойност, с други думи – в притежание, в имане. И в резултат – убива живота у себе си, просто загива от глад, именно защото се изпълнила съкровената му мечта буквално.

____________________________________________________
_{* Първият ярко изявен демагог в политическите среди на Нова България.

** И тоя факт ме зарежда с оптимизъм. Не може крадец и нарушител на договори, пропаднал човек, затънал в мързел и грандоманство да ме представлява като народ - нито, да речем, в стихове от село Рогош, Пловдивско, нито откъм канцеларията на някое софийско учреждение. Това поне е крайно време да стане ясно! Пропаднала личност не може да изразява българина. - Бел.м., tisss.}

Екстри: