Въведение ІІ

(„Фалшивите пророци”) МИТЪТ „ХЕМИНГУЕЙ”

23.02.2000. Тая вечер по телевизията обявиха, че снощи починал Тончо Жечев, на 70 години, от остра сърдечна недостатъчност… Иво Карамански, Аркан, Стефан Савов, Тончо Жечев – какво става! - отиват си явни и не така явни „герои” на книгата „Лъв” (работно, временно заглавие на тая тук хронология, която сама се пише, или както рече веднъж омагьосана от отвъдното Re.: „Това, мили, не са твои неща, някой отгоре с твоя почерк ги пише до всички нас, включително и до теб самия”.

11.03.2000. Всъщност, дали ще се казва „Лъв” или ще носи заглавие „Младите хищници”, това си е книга за личното достойнство и за личното възприятие на света наоколо, за някакъв вид солипсизъм*, който в различна степен присъства у всекиго от нас. По-простичко изречено, цялата вселена е продукт на собствения ни усет, на личната ни история поне хилядолетие преди да се родим, откак съществува тая ос, която за всекиго от нас в тоя край на света е България.

...Симпатичен философ, роден в богаташки род в Линц, австрийски град по горното течение на Дунав, живял обаче предизвикателно отдалечил се от охолството и известността, умирайки на 62-годишна възраст от рак, поръчал на близките си: „Предайте им, че живях щастливо”. Позицията на тоя особняк Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да спомена като подход към всичко описано дотук:

"Създаваме си образи от фактите. Аз мога да назова предметите. Аз мога да говоря за тях, но не мога да ги произнеса. Изреченото може да каже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното".

16.03.2000. Поскърцвайки в неудобно новичките си ботуши и чистичка военна униформа, членове на правения в тила боен вестник „Щурмовак” в австрийските планини през ранната пролет на 1945-та попадат на интелигентен мъж, който мълчаливо ги съзерцавал с вид на паднал от небето. Споменава го тоя факт (много ми е любопитно в каква връзка!) Лальо Маринов – Ламар... ако се не лъжа, нейде из героическата си автобиография. На тръгналите да освобождават света „от отровната му плесен” очевидно всичко им било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Тоя интелигент обаче изненадал нашите хора. Всъщност, какво знаем за европейците ние, дето се движим като настръхнала, креслива сган към техния подреден бит? Пък и какво ли знаят те за нас!?

31.03.2000. Дочитам репортажите на младия Хемингуей**. Тая книга лежи на нощното ми шкафче зад настолната лампа през всичките шест месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно, шестгодишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа (за писане), но рядко посягах към нея: просто приемах нещо запаметено от юношеските ми репортажи в „Комсомолска искра”, отпреди почти четирийсет години. И ето, като приключих редактирането на „Младите хищници”, над 400 страници плътен текст на разредка 1,5 – реших да я прочета плавно открай-докрай тая Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах – ама не от Хемингуей, от собственото си лековерие се разочаровах.

Да, на петдесет и две-три години, човек с изненада понякога преоткрива, че не е най-същественото какво толкова ти се е случило, а как случилото се е било преживяно от теб. Неща, които съсипват мигом едни, за други са печално всекидневие. За пръв път ми бе хрумнало, когато излязох от казармата, месец след като навърших двайсет години, и си мислех, че уж бях две години на най-доброто за войник място в поделението, и въпреки това фактът, че съм зад телени мрежи, ограничаван не от един, а от цели четири (или бяха пет) военни устава, приемах като лична трагедия.

Сега, от висотата на опита и самочувствието, което неминуемо човек натрупва, когато смята, че върши добре работата си, разбирам колко по-близък по манталитет ми е Захари Стоянов, писал едва ли не в бедствена оскъдица „Записките”, обикалял по едва зарасналите, още кървящи рани на собствената си младост и младостта на своята нация. По-близък ми е дребничкият, често бая стипчив, па и на моменти злостен медвенски овчар (с набитото око на израсъл из най-дълбоките низини и анонимност автор). По-близък ми е от широко прославения и възвеличаван приживе г-н Нобелов лауреат, любимец на т.нар. критически и писателски среди близо двуметров (190 см.) американец с осанка на католишки изповедник, колкото и да е ненавиждал лицемерието на католицизма.

Не бива да ги противопоставям. Харесвам и двамата. Привързаността ми обаче към Захари Стоянов иде от много по-дълбоко място. Едно зверче ме боцка отвътре с рогца, докато прехвърлям последните, писани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей, репортажи. Представям си го как разговаря край огъня с френските партизани, навлизащи все по-навътре в покрусената от немската окупация родина, и си мисля: Колко удобно е, дявол го взел, да шеташ около фронтовата линия, но винаги свободен в избора си къде, коя посока да поемеш, просто понеже Франция ти е любима, любим ти е Париж, ала не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне и ти винаги ще си останеш чужденец, колкото и да обичаш френската култура и французите.

И съпоставям военния кореспондент янки*** , за чийто живот се тревожи самият генерал, командващ част от настъпателните операции… Съпоставям го тоя образ на великия писател и публицист с образа на моя баща редник – някакъв много светло русоляв и синеок българин от Харманли в окопа насред континента Европа, там нейде край величествено отминаващите като самото време на нашия живот води на реката Драва, и си казвам: "Кой от двамата все пак е по-велик? Как това да разбера, без да ги противопоставям?!" Понеже двамата, макар отдавна мъртви, живеят у мен като пример за достойнството и храбростта да се живее честно, с подобаваща трезва скромност, ала единият от тия двама именно в смирението си е велик.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

От тоя текст няколко абзаца съм ползвал по-късно да доразвия дадена теза. Поставени в ритъма на хронологията, тия откъси, дето се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен - смисъл.

Пловдив, 9 октомври 2006 година

tisss

_______________________________________________________
_{* От лат. solus „единствен” и ipse „сам”. Краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз на човека, цялата действителност смята като продукт на личното възприятие. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с.692.

** „По телеграфа”, статии и кореспонденции от четири десетилетия, изд. 1986.

*** Което значи: от Съединените американски щати, от оная държава отвъд океана, която прати пари на Хитлер, прати самолети, камиони, оръдия и на Сталин, та взаимно двата световни копоя да се омаломощават в Европа, кръв и омраза да леят. Бел.м. – tisss.}

Екстри: