Въведение ІІ

(„Фалшивите пророци”) АЗ, СВИДЕТЕЛСТВУВАЩИЯТ!

02.04.2000. Вместо послеслов...

ПЛЕТИВОТО

Дебелата жена плете чорапи
под цъфнало дърво.
От светлото небе спокойно капят
лъчи – като жито.
От ведрината с вик се втурват
деца по стихналия път.
По възвишенията пъплят
годините, потънали във пот.

Дебелата жена плете чорапи…
Чорапи – цял живот.
И все около нея скачат
неражданите й деца.
А радостно и неусетно,
накуцвайки, дотичва Вечерта.
Мъжът оставя стария велосипед
върху дървата, в двора наредени,
и казва:
– По дяволите твоите чорапи!
По дяволите твоите чорапи!

Това старо стихотворение, писано в годините, когато съм бил в казармата или непосредствено подир това, всеки случай не по-късно от 1968-ма, сега разбирам – ми напомня стиховете на Емили Дикинсън, която тая сутрин подхванах наново да чета, т.е. продължих по-нататък четенето им. Необяснима докрай омая има в подобно подреждане на думи, фрази, изречения. Чувствам как – изпънати от напрежение поради особения допълнителен смисъл, който някак са придобили като че независимо от логиката на моето подсъзнателно аз, думите вибрират като кристални сфери на небесен ксилофон. Изобразеното (картина), внушеното (настроение), пряко изреченото (присъда) и потиснатото (горчивина, замайваща като любимото питие на Дявола и на поетите (според Смирненски – абсент), е много по-пространно от простичкия сюжет.

За втори път през последните месеци се питам: „Кой живее у мен? Кой живее у всекиго от нас със забулено лице?” Разказът „Крайпътен ресторант” от 1966-та и това стихотворение, писано най-вероятно в първите седмици от студентския ми период в София, и то в някоя от трите университетски читални или в квартирата на улица „Георги Гачев” № 20 в бедняшкия квартал „Герена” зад подуенския мост „Чавдар” – откъде са получили таз неочаквана за човек с малък житейски опит дълбочина? Откъде тоя иносказателен, почти като в библейска притча тон?

Далеч съм от мисълта, че поетът, художникът, компонистът са богоизбрани, белязани със звездичка на челото хора; в крайна сметка, всички сме простосмъртни... Но какъв е тоя канал за информация от по-висш разред, до който ей така, случайно и непреднамерено, се докосваме, редейки букви, ноти, живописни петна върху хартията или платното пред нас? Как тъй петгодишният Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) е създавал вече завършени музикални цялости? Откъде извира очарованието в нехайно надрасканите с пастели или акварел детски рисунки? Защо бъбрежът на четиригодишен глупчо понякога е зареден с послания, които детенцето само не разбира? Някога тригодишната ми дъщеря, като я возех на рамката на велосипеда по пътя към детската млечна кухня срещу пловдивския клон на „Югенерго”, ми рече: „Татенце, светлината ми натиска очите”. Така и ученичката Емили Дикинсън вместо да си „изпее” урока по евклидова геометрия направила блестящо описание на въображаемите фигури, та смаяла учителката.

На зрелия Моцарт принадлежи репликата „...Да се достигне небето е прекрасно и възвишено, но и на милата ни Земя животът е несравнимо прекрасен. Затова оставете ни да бъдем хора”. Оставете ни да бъдем хора – толкова е човешко и лесно изпълнимо наглед това послание към всякакъв вид фанатици и амбициозни характери, маниакално стремящи се да окупират съзнанието на цели нации. И защо е тъпото им хищничество?! Ако ги питаш, едва ли ще ти дадат сносен отговор.

Отбелязвам и друго, не по-малко съществено в сферата на изкуствата: колко интензивно звучат белите петна, тишината между два хармонични такта, фугите, където уж нищо се не случва, а именно там се кълбят аромати, образи, нюанси на подсъзнателното, натоварени като керван мулета, прекосяващи пустиня! Така естествено за зрението, заредено с логика, и така омагьосано същевременно, та неочаквано се виждаш надвесен над кладенец, на чието дъно блести вълшебна материя от звезден прах, чудовища, приказни замъци с прелестни млади принцеси, заключени в островърхи каменни кули.

Истина, от малък отраснах в четене на книги, но то – познанието, убеждавам се напоследък, не зависи кой знае колко от прочита на текстове, сътворени от другиго. Книгите на великите автори, както музиката, както картините, рисувани от гениални художници, могат само да ти помогнат да отместиш тежката невежествена завеса от прозореца, който гледа към тревожния океан от информация. Логическият път, свойствен на науката, е твърде обиколен, твърде бавен и по него се крета с чело, остъклено от капки солена пот. В сферата на изкуството обаче висшият разред познание, чийто гръм усещаш как отеква в сърцето, блясва внезапно като светкавица, преобръща душата ти, кара те да се чувстваш в съвсем кратичък отрязък от време оголения нерв на вселенския разум. Тогава проумяваш колко безсмислен би бил животът без любовта и без тая шарения, изкуството.

Нямам никаква заслуга, че съм се родил, нито че съм имал честта точно тук да изкрещя за първи път, изскачайки с рев от майчината утроба. Да се родиш талантлив в тоя къс от Европейския материк не е трудно – пластовете от древни цивилизации просто се просмукват през босите ни стъпала; трудно е да продължиш талантливо да бъдеш това, което си, без да ти повлияе вездесъщата разруха, която пак тук, на Балканите, вилнее, разбива човечността, илюзиите ти, троши ги като ненужна стъклария.

Така е: живеем бедствено, поколение подир поколение мечтаем децата, внуците ни да са по-щастливо поставени от нас върху нащърбения релеф на света. Ето, твърдят – третото хилядолетие от Христа почвало като преддверие към Ерата на Водолея, започвали сме да навлизаме в тучните пространства на съгласие, на човеколюбива природна хармония помежду си (хора и животни, риби и насекоми). Ала как да повярвам, като вечерта преди два дена по телевизията показаха как един мъж с нож закла като жертвено животно друг мъж някъде в Кавказките планини: просто заби ножа в гърлото, оня – притиснат на земята, извряка като яре, плисна кръвта, чухме хъркането на агонизиращия, видяхме и отделената от тялото глава? ...За разлика от повечето страхливци и сноби, бесни заради "тоя пропуск" на телевизионната журналистка Милена Милотинова, мисля: това, тъй или иначе, трябва да се знае, трябва непрекъснато да ни се напомня, да се има непрекъснато предвид какви човеконенавистни стихии дремят под пластовете културен гланц.

Злото е многолико, успява да се прикрие зад чудно красиви благообразни намерения и приказки, но хищната сатанинска муцуна на фанатизма, на бетонната предубеденост в собствената правота все ще се озъби в някой сенчест мочурлив оазис на духовната мизерия.* На тая тема в основни линии бе посветена и настоящата книга. Ако някой смята, че е хроника за една от страните на Източна Европа, лъже се: просто българските сюжети, които авторът по-добре познава, му помагаха да обсъжда и онагледява неща, които засягат – да се надяваме – всеки жител на планетата.

Що се отнася до България, без да съм особено запознат с начина на живот и с философията на ония, които определят модите и темите за обсъждане в обществото, ще кажа: хората са угрижени не на шега, раждаемостта е най-ниска в света, смъртността сред децата – най-висока, ето защо предпочитат тук да четат нещо лъскавичко и разтоварващо… е-е, например, някоя оптимистична историйка за всепобеждаващото добро ченге или романтична идилия с много сълзи и щастлив край сред старинни замъци и кристални езера с лебеди. Ала няма място за отчаяние, ако написаното има смисъл: рано или късно, когато и да е, каквито и рогошки измамници** да му се пречкат, когато и да е, то излиза наяве – може би не точно тук, не точно, когато желаеш, но това все пак е много сериозно основание да продължиш с увереност напред.

Край на тая част от книгата
_______________________________________________________
_{* В дебата за президентския избор във форум "Политика" Негово Величество Фанатикът заплашва, лепи вонливи етикети озлобен, че българинът е склонен да обича Отечеството си повече от партийния вожд.

** Думата е за конкретна публична личност; кокошкарят-Герой на нашето време е тема по-нататък в тая Хроника на отлитащото време. Бел.м., tisss}

Екстри: