Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

AСЯ

Глава І

На 26 октомври 1971 година си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите си, доволен, че най-после съм приключил всичко, свързано със следването, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, се виждах в позата на симпатичен млад мъж, тръгнал да завоюва непознати земи. Вероятно това чувство е близко на всички млади хора, тръгнали да напускат София, но какво сме виновни ние, нали! Виновна е София, дето за четири-пет години ни повдигаше самочувствието до небесата.

Из пътя се запознах с нисичко черничко момче, от което лъхаше на машинно масло и нафта. Бил от Силистра, Амед се казва. Понеже свършили в техния край рано-рано жътвата, прехвърляха ги заедно с комбайните да помагат на селяните от Тракия. Та се връщаше у дома си тоя Амед, пък аз висях в коридора, и така, обгърнати от цигарения дим, бъбрехме за това-онова: той – с гордостта на човек, който през лятото на месец вади по 900 лева, аз – с някаква размазана интелигентска представа, че съм пъпът на света.

Сутринта и подиробед Варна, в която не бях стъпвал никога преди, я обходих надлъж и шир; зяпах към огромните здания, които ми приличаха на изоставени стари кораби по височините на тесните улици.

Същия ден, 1 ноември – надвечер, от рейса, дето все още миришеше на плажни масла, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край „Албена”, а после, през нощта, сред пустия балчишки хотел слушах в леглото си шума на прибоя, който там е на няколко крачки зад улицата.

Бях почти сам в цялата сграда. Когато се записвах долу на рецепцията, момичето изведнъж захвърли служебния си тон, като разбра, че ида от София:

- Ако не бяхте Вие, щях да ударя ключа на хотела и щях да си седя в квартирата.

Сврени около електрическата печка, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това 18-19-годишно момиче, за което си спомням само, че беше от Шумен и смяташе да кандидатства следното лято отново математика, изпушихме по няколко цигари. После изкачих стълбището, тя отключи първата попаднала пред очите й врата и отиде да донесе още едно одеало, защото горе беше не само студено, но и някак влажно. Като се върна и видя транзистора ми върху масичката, взе го за магнетофон и попита:

- Да имаш случайно песента "Je t’aime"?

И хлопна вратата, като й казах, ме това е радио, тъй че песните не ги поръчвам аз.

Бях си легнал вече, когато ми се стори, че от съседната стая чувам гласа на регистраторката, омесен с мъжки глас, стори ми се, че чувам не песента "Je t’aime", разбира се... нещо подобно на тази песен, но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, няма да крия, че колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето да бъде в моята стая, да бъбрим и да се целуваме в студеното и тъмното.

На сутринта казах довиждане на дебелата и строга жена, която бе сменила момичето на рецепцията, и поех с двата си обемисти куфара нагоре по стръмната улица към автогарата. Автобусът за Гурково току-що беше заминал, следващата кола щеше да потегли едва подиробед, имаше мъгла и от пристанището мучеше някакъв кораб. Преброих наум парите си и седнах в една таксиметрова волга.

Мъглата се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и той попита къде да спре. Казах му са спре пред училището, но той спря пред сградата на общината.

От сградата излезе Пешо Кирилов, само че за мен тогава той не беше Пешо Кирилов, учителят по математика, а непознат, някак прекалено усмихнат застаряващ мъж. Жена му работеше в съвета, и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печат с името на селото - нещо като документирано обвързване, че отсега нататък съм човек на този край.

Прекосихме разкаляната асфалтирана улицау, върху която личаха отпечатъци от веригите на трактори, Кирилов бутна полюляваща се желязна вратичка и тя изскърца жалостиво в тишината. Горе, в учителската стая, трима-четирима души ме посрещнаха с леко угрижени лица. Сградата бе нова, всичко миришеше на прясно, паркетът в учителската стая лъщеше от чистота и влагата от моите два куфара се смесваше с калта от обувките ми.

Младият мъж сред учителките се оказа директорът.

- Очаквахме Ви да дойдете по-рано - притвори вратата зад гърба си, покани ме да седна на дивана, а сам мина и се настани зад необятното си бюро. В стаята му бе необикновено тихо, чуваше се как огънят се бунтува в нафтовата печка, а отвън вятърът довяваше от смръщеното небе крясък на високо прелитащи птици.

- По-важното е, че дойдох - казах заядливо, но със спокоен глас, дори се поусмихнах.

Усмихна се и той.

После по някаква много разкаляна улица шляпах към края на селото. Схлупеното небе, ръмящият дъждец, който ту преставаше, ту почваше отново и отново да се набива на тънки струйки в балтона ми, приказливата и любопитна селянка, жената на моя бъдещ хазяин, нарастващата досада - всичко това почна да ми действа угнетяващо. Мълчах или отвръщах кратко на въпросите.

Пред къщица, поникнала като гъба от земята, ято снежнобели гъски ни приветства с дрезгави протяжни крясъци. Окачих балтона в салончето, обувките подпрях зад вратата и влязох в стая с нисък таван, легло за двама и бюфет с витринка, която тихо звънтеше при всяка моя стъпка. Най-сетне сам в полумрака зад закритите с дебели платнени щори прозорци, обкръжен от дълбоко чуждия ми мирис на селска къща и на пропиваща във всичко влага...

Поканиха ме да обядвам; отказах, върнах се в училището и си купих вафли. Сега ми се струва, че още същия подиобед влязох в първия си учебен час, но може и да се лъжа.

Тогава бях на двадесет и четири, директорът - три-четири години по-голям, но не го чувствах по-възрастен; допадаше ми спокойствието и трезвостта му. Дошъл беше от плевенските села с жена си, и тя учителка, и с двамата си сина - кротки, умни, типични учителски деца. Вечер, след последния звънец, училището бързо изстиваше, леден ветрец виеше в неуплътнените врати на стаите и ние бързахме да се разотидем.

Понякога, но не много често, директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливахме си по малко от слабата добруджанска ракия и като внимавахме да не задимим с цигарите си тясната кухничка, говорихме си за събитията по света.

Жена му никога не вземаше участие в тези разговори: седеше отстрани, гледаше ни внимателно и си мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с топлия лъх на сготвено е дома ядене, който струеше от цялото й присъствие, ми напомняше моята майка.

Колко самотен бях, когато вървях подир тези вечери към квартирата си! Това ми напомняше за зимните вечери в София, когато на път за студентската си квартира в един сутерен на квартал Герена минавах под богаташките осанки на осеметажните нови блокове на изток от паметника "Левски". Свил се от студ в тъмнината, прекосявайки алеите на градината пред кукления театър, гадаех как ли живеят тези хора зад розовите перденца, зад хубавите си балкони, до хубавите си страстни жени...

Заспивах бързо.

Моите съседи, хазяите, се чудеха как да ми угодят, все измисляха по нещо, което би ме приобщило към тях, но аз странях, криех се като лалугер в дупката си - и не че не обичах топлината на бумтящата, наблъскана с цепеници печка, или миризмата на гозба, приготвена в домашната фурна, но ме плашеше приказливостта им, склонността им да обкръжават с ореол от подробности всяка иначе простичка история.

Нощем, когато в прозорците ми свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах как някой шава по тавана. Там живееха около четиридесет диви гълъба; видях десетина от тях - препечени на слаб огън, месото им беше много вкусно. Веднъж Петракито (името му е Петър) измъкна отнякъде старичка ловна пушка, изгуби се за около час и като изтупваше снега от половинките си, хвърли на масата в салончето окървавен дългоушко. Каза, че било пълно със зайци, ама нямало кой да обикаля из поясите. По-късно многократно се уверявах в тази истина.

Зимно време боледувам често, и все от сливици или от настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло на бай Петраки. В стаята хладно, гледам в полумрака как блестят позлатените с фалшиво злато чашки и порцеланови канички от сервизите в бюфетчето, слушам как навън крякат гъските у съседите и жената на Петракито, здрава, кокалеста селянка, одумва някого, сърди се. Скръцна вратичката на двора, чувам - непознат глас боботи:

- Даскалът тука ли е?

Ставам, намятам балтона. Насреща ми едър мъж:

- Какво става бе, Жоро! В село момичетата само за теб приказват. Ти какво, криеш ли се...

- Не - казвам, - не се крия.

Пеню Охлюва му викат. Млад, силен, весел. По-късно отиде да работи на мината в Оброчище, край "Албена". По някое време смени работата, ожени се... Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.

На другия ден дойде Плугчиева. Влезе, разтръска витринката с уверената стъпка на жена, която знае какво очаква светът от нея, придърпа стол, седна и като сложи ръка на челото ми, рече:

- А-ауууу, ти наистина имаш температура!

После чак се запознахме, по-точно, тя се представи и ми връчи учебник по френски език за VІІІ клас. Благодарих... и получих покана в най-скоро време да й отида на гости.

Така изтекоха почти два месеца. Нова година изкарах в родния си град, а няколко дни по-късно в канцеларията на Софийския университет оформиха дипломата ми за завършено образование. Подкарах февруари в нова квартира, край самия площад пред общината; между училището и къщичката, където пренесох двата си куфара, беше селската черква.

Новият ми хазяин, бай Тодор, беше кротък и саможив човек на преклонна възраст. Не разбрах кой биеше камбанката на черквицата. Веднъж седмично ходех да се къпя в банята при училищния стол; там се уредих и да се храня - тъй че какво ми липсваше!?

В училището работеха няколко момичета и млади жени. Работата ни сближаваше; половината от тях следваха задочно, готвеха се за изпити, тревожеха се; другата половина просто живееха в очакване, че животът ще ги изненада с нещо приятно.

Две от тях се бяха опарили и от тях вееше особена безнадеждност, въпреки че външно се показваха приветливи и склонни към любовни афери. Едната, чух, имала детенце, което кой знае кой отглеждал някъде далече оттук...

Драмите на тези момичета не ме интересуваха, към техните усилия да бъдат забелязани, да заживеят със страст не откривах капка жал у себе си; бяха ми безразлични. Какво щеше да стане утре с всяка от тях, всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.

Разполагах с кабинет по литература. Пусках една дългосвиреща плоча на Чайковски, неговите "Литургии", и така в опразнената училищна сграда, прикован от мелодиите, пишех стихове, горчиви от самотност. Очаквах! Очаквах и аз нещо да ми се случи - само че не тук, не сега. Нека си отиде зимата, мислех си, ще се изправя тогава край морето и ще потърся истинския живот, големите хоризонти на рискове и жертви в името на човечеството...

В начарото на февруари се запознах с Данко*. Той някак се прилепи към учителската ни младежка група. Беше малко непохватен, личеше, че му е приятно с момичетата, и все пак се държеше на разстояние. Показа ми свои стихотворения; изглеждаше повече да са наброски. Беше честен, това поне нямаше как да се скрие.

Бяхме честни и наивни - мисля, това ни сближи. Обсъждахме света, откривахме страшни грехове у политиците, и ако някой ни чуеше как говорим за държани работи, би ни помисли за големи позьори.

Село Гурково беше за мен част от добруджанската земя и както зад оскъдния на изненади равнинен пейзаж се крие огромна притегателна сила, така и зад бедния на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Едно от първите ми пътешествия към характерите на тези хора беше интуитивно извършено: присъединих се към погребална процесия и с ледено трезв поглед... изучавах.

Бих легнал дори с мъртвия в дупката, за да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките и хвърлените бузи лепкава добруджанска кал.

Четвъртък ми беше свободен ден, ден за проверка на писмени работи. Всеки четвъртък обикалях из полето, завирах се сред поясите, надничах по прозорците на изоставените къщи в напуснатите мъртви села наоколо, изследвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата, стъпките на зайците и лисиците върху рохкавия сняг.

Веднъж като пламъче пред смаяните ми очи се прокрадна лисича опашка, открих прясно оглозгани кости и козина от сърне, перушина от стърчиопашка... В три-четвърти ботуши, черен костюм и износено яке се чувствах щастлив, че откривам нов свят, пълен с изненади и романтична неопределеност, че откривам изгреви, заредени с всички цветове на дъгата, и прозрачен, мразовит, щипещ дъх на свобода - правото да разполагам с живота си, необезпокояван от делнични грижи...

Данко живееше сам с майка си. Бил малко момче, когато баща му починал. Сестричката завършваше гимназия във Варна или Толбухин, така че Данко беше опора и надежда за майка си. Не я видях нито веднъж облечена в нещо друго освен в черно. А е била сравнително млада леля Керанка, около 43-годишна. Чакаше го вечер до късно, за да вечерят.

Израснал на село, в тази среда, Данко плуваше в атмосферата, която ме задушаваше от скука, плуваше както риба във вода. Затова пък авантюристичните набези бяха моята сфера, така че да отидем до "Златните пясъци", да си поръчаме стая в един от луксозните по онова време хотели - "Амбасадор", и да скачаме по камъните край брега от "Златните пясъци" до "Албена" беше моя идея.

Надвечер ни се изпречи вада, която мътно се провираше из високата суха тръстика; това било речицата Батова. Спряхме на автостоп такси; стотина метра по нанагорнището... и заек изскочи между фаровете. Голяма тръпка е да гледаш задницата му как се мята нагоре-надолу. Усетихме лек тъп удар и на светлината зад тялото с потръпващи спазматично крайници Данко вдигна от тревата нещо пулсиращо - сърцето на заека, летял като стрела допреди миг.

Никога нямаше да повярвам, че - отделено от тялото, сърцето все някак може да пулсира известно време, но това съм го видял с очите си. И ние така - като сърце, отделено от тялото, се опитваме понякога да пулсираме, но за колко време!...**

Следва

________________________________________
_{* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров (1948-1986).

** След смъртта на Данко от разрив на сърцето години по-късно видях го тоя епизод с ударения заек като вид предзнаменование. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: