Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

_{Продължение}

Глава ІІ

Известно време тъгувах скрито за София, за разкоша да се движа по широките й централни улици, да си представям, че стоките, изложени зад блесналите в цветове витрини, и ястията в ресторантите от лукс категория очакват не друг, а мене. Не, това не е истинската причина; София ни предоставя свободата да бъдем мислено поне каймака на едно общество, неговия интелектуален елит, възможността да съдим за събитията с възможно най-високата мярка, която ни предоставя България.

Да се съизмерваш с останалия свят, с останалите европейски и световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си посредствено живуркане – това наистина е опияняващо. Спомням си как до късно нощем, сврени в задушни студентски таванчета или мазета, сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Кафка, Камю, Сартр, Самюел Бекет, как сме въздигали до небесата някой поет на отминалите времена. Като библиотекар в казармата например бях увлечен по… Пърси Биш Шели, е-е ония негови стихове, изпълнени с екзотичните имена на цветя и някакви принебесни чувства.

Спомням си с какъв лаком интерес следяхме развитието на нашия вътрешнополитически живот, как съпоставяхме нашето движение с онова, което ставаше в другите страни. А любовта – плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаваща Любов… Тя получаваше намордника си още в студентските читални. Сещахме се за нея в столовата на университета и вечер, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и препълнените с минувачи улици мимоходом ни стрелваше с поглед млада, с разкошна плът, предизвикателно хубава жена.

Моят приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му е името, но настояваше да му викаме „Марио”)… та тая мой дяволит приятел преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, което будеше респект в обществото. Митко Папазов от Ямбол си беше направил списък на около петдесетина момичета, дъщери на висши държавни чиновници и офицери, и целеустремено заделяше по някой лев настрана от студентската си стипендия, за да може да заведе евентуалния обект на своите „чувства” в скъпо нощно заведение. Не! Това не беше търсеното от мене.

Имаше една Вера Ботева от курса по Руска филология, родом нейде от старозагорските села – с бакъреночервена коса и сини очи с ренесансов чар. Написах в нейна чест разказ за едно безнадеждно влюбване – „Мекият бял сняг” по стиха на Гуидо Кавалканти:

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух,
ведрината небесна, когато изгрява зората,
и това е нищо
пред красотата на моята мила.

Прочетох й разказа в една пуста аудитория на първия етаж на университета; гласът ми беше гъгнив от притеснение, и сам не можех да се позная: толкова плах и непохватен се виждах. Момичето вдигна рамене и си отиде, без да каже нищо.

Валеше истински сняг онази вечер, по улицата имаше незамръзнали локви и един старичък тъмносин мерцедес ме опръска на ъгъла пред библиотеката. Стори ми се, че вътре седеше момиче с искрящи бакъреночервени коси и сини очи, а кривоглед самоуверен арабин въртеше волана.

Когато за първи път легнах с жена, бях в трети курс. Това стана така. Заседяхме се до късно в квартирата на Н., моя колежка. След като няколко часа поред бяхме чели от моите записки за предстоящия изпит, тя започна да говори за своя годеник. Зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и сега правел дипломната си работа при родителите си в Казанлък. Тя била свикнала с него, но не й се искало все още да се омъжва; имала и други кандидати. После подхвана темата „секс” и накрая се зае да ми показва с пръсти какво само измислила, като гледала „пози” в някакво шведско списание. Правех се на две и половина, уж не разбирам, тъй че сама ме накара да легна в леглото. Не беше хубава, не ми даваше да я целувам.

- Нека поне в това да му остана вярна – лигавеше се в ухото ми.

После наистина се омъжи за тоя, когото така и не видях.

- Решил е скъпо да продаде кожата си – закачаха ме момичетата от курса. А една от тях, Калудка от Ямболските села, след като непохватно се опита да ме целуне, но изненадан се дръпнах и не успя, изтича задъхана от гняв в тъмнината:

- Ти знаеш ли какво искаш от жените!

Историята с Лиляна беше странна, но всъщност твърде логична. Тя беше някога момичето на мой добър приятел. Пътувахме няколко пъти на автостоп до Пловдив, водех я с мен на сбирките на студентския кръжец „Димчо Дебелянов”, където ходех всеки четвъртък, запознах я с момчетата от моята компания и така постепенно станахме твърде близки. И все пак не дотолкова, че да си я представя като бъдеща съпруга.

Спомням си я застанала пред вратата на мензата, силно гримирана, със сплетени на тънки плитчици коси, в розов шлифер, тъжна; но тогава не отидох при нея. Бяхме се скарали предната вечер, тя се беше държала твърде злобно и в себе си реших повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, но в тези неща прехвърлиш ли една невидима граница на търпимост, сърцето изстива.

Имаше едно момиче от първи курс Българска филология, което ходеше в черно, беше с много буйна рижа коса, дълга до раменете. Тия искрящи коси и полюляващата се леко походка на млада хищница, плюс косите й погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Около нея кръжаха Николай Стоянов – изгряващ млад белетрист, и поетът… по-късно – проспериращ литературен критик, поклонник на прокълнатите френски поети Владимир Янев, който една вечер дойде пред вратите на университетската менза и тихичко, но повелително ми рече:

- Кирилов, едно момиче иска да се запознаете. Ей там, отсреща е, до павилиончето за вестници.

- И какво трябва да направя? – попитах озадачен.

- Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко.

И тогава прекосих улицата и стиснах пухкавата ръка на Валентина Р. Докато се срещахме с нея, не ме напускаше усещането, че внимателно съм наблюдаван от дузина явни и три дузини тайни ухажори на червенокосата.

В училище тя се занимавала с туристическо ориентиране, така че моето увлечение се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене стъпала. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това стана веднъж, докато седяхме на пейка в същата градина срещу софийския куклен театър и се преструвахме на романтични натури. Не ми направи никакво впечатление нейната целувка, може и да се заблуждавам, но нещо пресметливо имаше в начина й да се целува.

Играехме често на една игра, нейно изобретение. Опитвахме се да открием най-подходящото определение за някой от заобикалящите ни предмети. Например, луната… На какво прилича луната? Ами дъждът? Дъждът с мека човка кълве по покривите, а луната напомня прозрачно гроздово зърно. Това второто бях го срещал у Кавафис. Бяхме почти щастливи. Тя правеше смели проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас София. Сравняваше се с една поетеса (Живка Балтаджиева) от родния й град, току-що издала първата си стихосбирка. Естествено ние двамата бяхме най-доброто, което този свят е създал…

Когато дойде време да се разделим, й казах:

- Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински, ама истински щастливи заедно.

И тя се съгласи с мен.

Плътта ни привличаше, но фактът, че бяхме толкоз умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалистите и от Сливен, както и навсякъде по света.

Месец преди да се разделя със София преживях краткотрайно, но силно увлечение по една хубавица от Пазарджик. Славка по цял ден се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше за изпит и правеше кафе, чай или пържени картофи. съквартирантката й беше много грозна и много умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата. Добро сърце имаше тази Елен, която се опитваше да се прави на аристократка.

Веднъж в квартирата им нахълта шумна компания: две момичета и четирима мъжаги. Двама хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което беше малко пияно и непрекъснато се заливаше от смях; после и третият се присъедини към тях – мушна се в стаичката, откъдето се дочуваше шум от борба и задъхани прегръдки; четвъртият кръстоса крак върху крак и върху покрития с протрита дамаска фотьойл демонстрираше как се реже пурата, преди да се запали…

В дъждовен ден, зъзнещ и мокър до кости, се простих с едно също като мен зъзнещо и мокро до кости същество с полепнали по страните влажни коси – просто нищо не бе имало, нямаше какво повече да си кажем, с една дума, зодиите ни не си схождаха. Излязохме от подлеза край Орлов мост и си помахахме отдалече:

- Чао, скъпи!

- Чао, скъпа…

Мой колега, Борко май се казваше; беше спечелил на покер японски „Сейко” (четири и половина месечни заплати на татко в ДИП „Напредък”); завлече ме да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но там, в тесничко стайче близо до кръчмата „Грозд” силно впечатление ми направи отблъскващ тип, чието хищно безразличие и ловкост в играта натрапчиво съответстваше на модната кройка на скъпия му светъл костюм; и изобщо, от него се излъчваше самочувствието на голяма клечка. Около 40-45-годишен, женен, с две големички деца, имал гореща любовна история с 19-годишната слънчева и чаровна Татяна, от богаташката фамилия Беличовски, както говореха. За първи път тогава темата за прелюбодеянието влезе в моето съзнание.

Стоях понякога по цял час на спирката на автобус 72 край Орлов мост. Хладният есенен софийски вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, събираше ги на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, до другия край на булевард „Клемент Готвалд”, там, където каналът се пъхва под моста, по който громоляха трамваите и тролеите, обслужващи Подуенската гара. Остреща, зад канала, на ъгъла, почти по всяко време бе отворена евтина шкембеджийница. Влизах, поръчвах си двойна супа, добавях повече люто и хубавичко си похапвах.

Някакви омърлявени физиономии гълчаха по съседните маси: мъж с дебело омазнено карирано палто и вид на каруцар думкаше с юмрук пред възпълничка чистачка от комуналната служба; суха като чироз старица броеше в шепа стотинките си и смъркаше със сополивия си нос… Това не ме притесняваше, тези хора не ги чувствах чужди, сред тях ми беше почти уютно и можех спокойно да си мисля мои си работи, като гледах движението навън, зад стъклото.

После вземах автобус 72 и той ме изкачваше над Подуяне, в квартал „Слатински редут”. Там наистина имало военно укрепление, но времето беше заличило траншеите, окопите, насипите и проходите в тях… Вмъквах се в стаичката си, преобличах се в стар удобен анцуг и се пъхвах под завивките с някоя занимателна книга, да речем – с „Д-р Фаустус” или „Вълшебната планина” на Томас Ман. Така спестявах от парите за отопление. Да паля печката не си позволявах, прекалено скъпо щеше да ми излезе. Имах едно котлонче, на което сутрин си варях липов чай или греех премръзналите си пръсти.

Мръсното бельо подреждах в кашони и веднъж месечно го пращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писмо от майка ми: „Добре сме. Изплатихме първите вноски за апартамента. Всички у дома сме здрави. Как вървят изпитите?”

Животът ми всъщност преминаваше четири-пет часа дневно в аудиториите на университета и още толкова часа в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, сред тишината и полумрака, зад високите до тавана прозорци, покрай плътно запълнените с книги лавици, дочувайки на моменти воя на студения есенен вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по булевард „Руски”, можех да си мечтая на воля за бъдещето, да се пренасям в слънчевите долини на Италия и Франция, да изкачвам зъберите на Алпите и се любувам на кристалните езера в Швейцария, Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната и все пак наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите разкази и повести, да бродя по стъпките на Бокачо и Петрарка, да слизам в Дантевия „Ад”, да споря с Гьотевия Фауст за стойностите на морала.

В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко бездарно е написана, колко оскъдна представа дава за таланта на автора. Пак там с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс и нищо не разбрах, отблъскващо ми подейства досадно претенциозният тон, да не говорим за Томас С. Елиът – десет пъти по-скучен, да не кажа противен: бръщолевене с апломб на безсмислици.

За всичко това тъгувах като някой заточеник в първите месеци след пристигането ми в Добруджа, която не познавах и от която лекичко се смущавах.

Лятото си беше отишло…

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: