Крайпътен ресторант

_{Продължение}

Есента беше оставила купища мъртви, погрознели, окаляни листа в занемарената градина около селското читалище, където вечер след училище момичетата от осми клас ходеха да се целуват с местните оперени ергени. И аз вървях през пустите улици, бутвах вратата на кръчмата и край заления вечно с вода тезгях си поръчвах водка; отнасях чашката на маса до прозореца и се взирах навън в припадащия здрач... Към шест надвечер се дотътряше редовният междуселски автобус и от него на тумби, зачервени от студа, се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разотиваха по домовете си.

Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на старо ядене и евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на твърде висок глас, а и усещах: присъствието ми сковава родителите на моите ученици – прекалено любезно се държаха някои от тези по-възрастни от мен мъже… Тъй че обикновено заобикалях кръчмата и отивах да погледам как младежите играят тенис върху масите в салона на селския физкултурен клуб „Славия”. Но там пък не всяка вечер се играеше.

- Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхождаше или просто умислено стоеше под ситноръмящия дъжд край спирката и от време на време поглеждаше часовника си.

- Автобусът закъснява, а чакам братовчед ми да се върне от Балчик – каза тя, но не изглеждаше да е притеснена.

Качихме се горе, в сладкарницата на втория етаж, над кръчмата, и аз пих някакъв сок с вкус на тиква под неодобрителните погледи на възпълничко момче във ватенка, което се топлеше около мъждящата печка. Затова пък моята дама не се и докосна до чашата си с тиквената чорба, учтиво ме изчака да приключа с пиенето и веднага обяви, че бърза да си ходи.

Седмица по-късно моят приятел Данко пред входа на същата тази сладкарница, долу, на площадката пред стълбището за към втория етаж, ми представи две момичета, облечени в палта с еднакъв десен и кройка:

- Тази е Таня! – Здрависваме се. – А това е Ася! – Навежда към мен заговорнически с усмивчица, тъй че и тя, и приятелката й да чуят: - Много е лесна, горката...

Ася беше момичето с очила голям диоптър, с което имах честта да разговарям на спирката и да пия нектар преди седмица: слабичка, грозничка, едно от стотиците хиляди момичета, или - най-общо казано - невзрачни млади жени, с които е населен светът.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: