Крайпътен ресторант

ИНТЕРМЕДИЯ

"Ася" писах през пролетта на 1987 година с идеята, че поставям началото на роман. Донякъде пръст в тая работа има приятел от онова време, един университетски преподавател по българска литература. Донейде посветен в личните ми истории, някъде от 1980-81 година приятелят Марин Кадиев настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна ми била биографията, просто остава само да седна пред пишещата машинка и да разкажа всичко, което ми се е случило до онзи момент.

И тъй, сядам чак през 1987-ма, най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си "драми". Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или в един само абзац значителни територии от преживяно и премислено.

Нещо, което не съм правил с никой друг ръкопис, е, че работех при звученето на версия от известна откъм трийсетте години мелодия, която сме пели и ние, момчетата от махалата под Джендемтепе в Пловдив. Това бе осъвременен, модерен вариант на песента "Истанбул, Истанбул", придружен от видеоклип, в който готин негър с контешки фасон: черен костюм, бяла риза с папийонка, цилиндър и бастунче в ръка - пее, танцува, потраква с токове степ. Държах пред себе си, зад пишещата машинка увеличена моя фотография - същата, която след това поставих в сборника "Кардиф", и чат-пат й хвърлях око, в диалог с капризен самолюбив образ на вътрешния "аз". Абсолютна перверзия! Абсолютен егоизъм!...

За около седмица ръкописът на първата част от бъдещия роман бе готов. Спореше ми, доставяше ми страхотен кеф самото писане. Може би защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, като се чудех как да продължа... (това - в разстояние на около месец) ...изведнъж разбирам, че няма какво повече да добавям. Че историята сама за себе си е завършено послание, което в обема на роман би изгубило своята интензивност.

Първото нещо, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на така получилата се новела в редакцията на мижавото списание "Тракия", при главния му редактор Георги Алексиев. Отивам, както се бяхме уговорили, подир седмица, посреща ме тоя човек в стайчето си в Стария Пловдив и ми говори: "А бе, това тук ми звучи като запев на нещо много голямо. Започват едни сюжетни нишки, едно отваряне на хоризонт... Ще го продължиш нататък това нещо, нали?" "Не - казвам, - най-хубавото на тоя тип проза е, че свършва неочаквано. Това е в моя си стил."

Грабнах си ръкописа и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 година ("Мелодиите на Дино"), писан в стил "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми главен редактор във вестник "Софийски университет", сега вече професор - Симеон Хаджикосев, това е прозата, която съм смятал за нещо, което най-пълно ме изразява като стил и характер в хаотичния снобски свят на съвременната литература.

Няма да казвам какви амбиции ми се въртят в ума, но тая история тук лично на мен бле-е-е-едо ми напомня повестта (или по-точно новелата) "Бедни хора", с която неизвестният някога някой си Михаил Фьодорович нахлува в друга една литература, за да преобърне представите на света относно изкуството до такава степен, че да повлияе и върху раждането на психоанализата, според признанието на самия г-н Зигмунд Фройд.

Пловдив, 13 октомври 2006 година, Черен петък

tisss

Екстри: