Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

_{Продължение}

Глава ІІІ

Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в края на февруари, макар да се случва възцаряването й да се провлачи някои години чак до началото на май? През 1972-ра използвах всеки свободен час, да изляза - ако не из полето, то из околностите на Гурково.

Имаше тогава там млада, преди година-две засадена елхова горичка и беше чудно хубаво да застанеш с лице към слънцето и да слушаш как неспирният добруджански вятър меко свисти в зелените елхови иглички. Заешки дири като броеница прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото заедно с мириса на оборски тор и горени дърва долита крясъкът на гъските. Стърчиопашка кацне наблизо, завърти любопитно главица, разлюлее клонче, посипе се ситен като брашънце снежец, а тя вече отлита и в кристалния въздух чуваш как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й.

Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово, обрасло с ниски криви дървета и непроходими храсти, можех да проумявам преходността на живота и същевременно да се изпълвам със самочувствието, че може и да не съм вечен, но съдбата си ще контролирам като опитен водач на тежък камион по криволичещ планински път.

Отвъд пътя се издигаше бетонен бункер с хоризонтални процепи; през тези прорези до 1940 година пътят между Балчик и Каварна можел да се държи под обстрел, но сега това беше само атракция, съоръжение, изгубило стойност. От този бункер обаче полето изглеждаше като осеяно с опасности, които могат да те атакуват изненадващо, а това да си го представя за мен бе още едно вълнуващо преживяване.

От срещуположния край над Гурково имаше рядка дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, през 1972-ра, бяха останали три-четири къщурки и те самотно стърчаха сред изсъхналите, затрупани от преспи сняг буренаци. Отгоре, през рехавата зимна мъглица с часове можех да наблюдавам улиците и покривите на Гурково, да долавям звука на черковната камбанка, който ечеше в притаения и някак уютен февруарски хоризонт.

Малко по-нататък по пътя за село Вранино - вляво, подир меко заобленото нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама старци-самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му беше наред на това село – къщите, дворовете, дуварите, редени по типичния за този край начин от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между дворовете не бяха още заличени, но сега там се разхождаха само гарги, свраки и зайците, които ровеха за корени.

Веднъж потропах на портичката на двамата старци и те заклаха кокошка в моя чест, пихме от възкиселото добруджанско винце и пушихме евтини цигари. Беше топличко и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше приказки за отминали времена, когато наоколо е кипял труд, веселие и грижи са отеквали в отдавна заглъхналите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея…

Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като деца в непроходим лес, поправяха се и ту единият, ту другият подхващаха все една и съща, като че ли безначална и безкрайна история на отминалите дни. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литърът газ или олио през войната, как през румънско даскалът ги шибал с пръчката, щом заговорели на български, с каква надменност изобщо се отнасяли румънските чиновници, макар иначе да не били лоши хора, как една зима морето замръзнало и за брашно и сол до Каварна мъжете ходели с шейна по леда…

Пеш по скърцащия под нозете ми сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се заключвах в изстиналата си квартира, зъзнещ от самота.

Вечер, след часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе и да слушаме все едни и същи парчета от надраните грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатостта, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, се правехме на заети в делови разговори, от които сякаш зависи светът. Почти всички поизрасли момета бяха тук.

Дотегна ми всичко това и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода и да се натискат с момичетата в съседната стая.

- О-о-о, да ми се падне да я целувам Гинчето – рече някой в полумрака, - такъв ще й изпукам зад врата!...

Всички желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно се смяташе за слабост откъм мъжката страна и затова се държаха шеговито и грубо. Нямах такива проблеми, но сърцето ми беше студено; наблюдавах ги, изучавах ги, разкъсван от снизхождение и ирония.

Най-истинските ми часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна си бяха вече по домовете. Седях в изстиващата класна стая зад плътно спуснатите плюшени завеси, пушех и пишех стихове, докато на грамофона се въртяха „Литургиите” на Чайковски с тяхната тържествена и дълбоко страдаща човечност. Написах така около две дузини стихотворения. От тях лъхаше непоносима безнадеждност. Откъде идеше това чувство; може би от желанието да бъда необходим на някого?... Не! Не на учениците си, не на приятелите от селото. Този някой трябваше да бъде жена – млада жена, очарователна жена, умна жена, а не някоя посредствена дунда, която глупаво квака от ъгъла си, за да привлече вниманието ми.

Два пъти през седмицата в салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, тъй че ако киномеханикът – нисичко набито, пъпчиво момче – закъснееше, ергените от селото понасяха кутиите към кинокабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше полупразен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, приглушени сластни въздишки и женски възклицания.

Обикновено сядах сам вляво на някой от предпоследните редове, не толкова назад, че да преча на влюбените, пък и те да не ме разсейват в тъмното. После при мен почна да сяда Данко, който се чувстваше сякаш задължен да ми обясни кое момиче как се казва и с кого си има вземане-даване; но това той правеше не за да ми угоди, а вероятно защото се усещаше неловко, че няма за какво да говорим. Не беше свикнал – мълчанието го гнетеше, но почнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях до себе си присъствието на този мълчалив верен приятел.

След това нахълтвахме в кинокабината и там на разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от грамофонните плочи: съставите „Мънго Джери”, „Бийтълс”, „Ролингстоунс”. Идваха и няколко момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с киномеханика, на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който съобщаваше: „Охо-о, ние още колко работи знаем!” Момчетата ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, черпеха ги с цигари и по мъничко се опитваха да ги дразнят, че нищо не разбират от „онези работи” и са още много зелени.

Излизахме от задименото стайче, Данко повдигаше разбиращо рамене:

- Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

- А! Че какво да им забелязвам, всичко е нормално – уклончиво отвръщах, и докато крачехме из пустата улица към вдовишката къщица на майка му, почвахме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му все го чакаше и чакаше. Без думица да каже, отхлупваше тенджерата и кухничката се изпълваше с аромат на прясно сготвено.

Веднъж след киното той извади снопче листове от тетрадка и на мъждивата светлина над кухненската маса чете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но твърде близка до сърцето ми тъга по отлитащите дни. Ще дойде пролетта, успокоявах се, а после – и лятото. Ще хукнем към плажовете край морето. На всяка цена ще прескочим до луксозното летовище „Русалка”, френския курорт зад Каварна, ще погледаме как живеят френските момичета, ще отмъкнем по едно, както вълкът мята плячката на гърба си.

Следва

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: