Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

_{Продължение}

…Защо поканих очилатото момиче да прекараме една вечер заедно? То защо се съгласи?

Чаках я пред киното и когато почна прожекцията, тя дойде, прекосихме училищния двор, бутнах предварително отворения отвътре прозорец на първия етаж и през занималнята на децата от предучилищната група и по стълбището се промъкнахме до директорския кабинет. Запалих печката, пуснах магнетофона и като сложих цигара между зъбите си, кръстосах крак върху крак на директорския стол. Тя седеше на дивана пред мене, топлеше ръцете си над печката и мълчеше.

- На колко си години?

- На осемнайсет – излъгах я.

- Значи си една година по-малък.

- Това има ли значение?

- Ти как мислиш!

- Нищо не мисля. Хайде да потанцуваме.

Танцувахме. Опитах се да я прегърна. Тя се дърпаше, забиваше лакти в гърдите ми и когато посегнах да разкопчая зелената й вълнена блузка с къси ръкави, перна ме през ръката:

- Не пипай!

Е, добре. Седнах миролюбиво и зачаках. Заприказвахме за това, дали някой в киното ни е усетил, дали са разбрали, че сме заедно…

Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път и на ъгъла, преди улицата да завие, тя се спря. Стои като вкопана в земята, гледа ме, ще ме пробие с поглед:

- Затвори очи!

- Защо?

- Ей тъй. Затвори очи, ти казвам!

Затворих очи. Усетих плътна, всеотдайна целувка. Прокара езика си между зъбите ми. Но се изскубна и като ми махна за сбогом, изчезна зад ъгъла. Сигурно съм изглеждал като втрещен. Облизах устните си и плюх. Беше инстинктивно направено, не знам защо. Закрачих раздвоен към центъра на селото. Докато заспя, няколко пъти прехвърлих през ума си цялата вечер… Ама че глупак! Чувствах се победен, и въпреки това в сърцето ми една струна лекичко звънтеше. Бях почти щастлив.

След два дена Бекир, ученик от осми клас, със заговорнически вид поставя върху бюрото ми прегънато няколко пъти листче:

- Писмо от Асито имаш, другарю*.

Едър, заоблен, типично женски почерк: „Защо не се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!”

Пъхнах листчето в джоба. Защо пък не!...

Наистина чакаше пред киното, но кого чакаше сред купчината момичета и момчета, само аз може би знаех. Изтраяхме всички да влязат в салона и по познатата пътека се вмъкнахме в училището; този път я заведох в спалното помещение за децата от началния курс. Избрахме легло в дъното, до прозорците, покрай шкафа с музикалните инструменти.

Лягаме. Прегръща ме и докато ме гали и целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата зимна рокля, замотах се с белите й чорапи и хвърлих високите й ботушки настрани. Единият от тях изглежда уцели училищния барабан, защото и двамата подскочихме от звук като топовен изстрел…

Заредиха се дни на очакване.

Кога пак ще я видя?

Вътрешно бях спокоен, защото нищо перспективно не съзирах в тази чисто плътска връзка. Дните си летяха. Продължавах да кръжа в сферата на книжния живот, който сам си бях създал: пишех все същите, безнадеждни стихове, наблюдавах света, вслушвах се в делничните разговори наоколо, търсех зрънцата истина, обладан от самочувствие, че съм нещо по-различно от всичките тези хора, че звездата ми е твърде силна и разперя ли криле, когато си пожелая, ще се вдигна над това провинциално мъртвило. Ето, наближава пролетта. Още малко и ще доплувам до бреговете й, отрупани с красиви и ароматни цветя.

Почнах веднъж седмично да прекосявам полето до Балчик. Няколко пъти с мене идваше Данко, после вземахме и очилатата Ася. Заставахме на брега на морето, греехме лицата си на оскъдното зимно слънце.

Не се чувствах морално ангажиран с момичето. В края на краищата, не аз я търсех…

Качвахме се на рейса за Балчик: аз - на някоя от предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама на седалката, външно непознати един за друг, безразлични. Слизаме на автогарата. Вървя напред, тя – подир мене. Излизаме на брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват.

Прегръщаме се на мъничка, колкото носна кърпа полянка с изсъхнала трева. Постилам балтона си, тя ляга и почваме да се любим…

Назад, по обратния път. Спирам. Сядаме на леко издигнато над плажа място, на ръба пред скосен като с нож къс земя. На десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите камъни, превземат ги и после, оттегляйки се като кравешки език, засмукват пясък и камъчета и това е извор на обичайния шум край брега. Паля цигара, давам й да опита. Почва да кашля. Смеем се.

- Защо Аси! – казвам. – Името ти би трябвало да е Ася. Има една такава героиня у Чехов ли, у Тургенев ли…

- Не знам. Така ме кръстили. Значи, Аси ми е името, а не Ася. Но ти, ако искаш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.

- Ще ти викам Ася, бива ли?

- Хм! – поглежда ме дяволито.

Отново в автобуса, отново безразлични и непознати по изпънатия като струна до Гурково път. Рейсът се отбиваше само на едно място, в село Царичина, да разтовари неколцина. Правеше маневра, за да обърне; после от разклона наляво и... след шест-седем километра асфалт ей ти го и Гурково. В Гурково слизам. Тя продължава нататък, до следващата спирка, която е крайна – родното й село Тригорци. Нищо не знаех за родното й село, не ме и интересуваше: кой живее там, какви са хората, как я карат. Бях доволен от себе си и толкоз.

Един четвъртък хващаме автобуса за Варна, на „Златните пясъци” слизаме, търся хотел „Амбасадор”; тук вече съм бил (с Данко), обстановката ми е известна. На рецепцията, един до друг с моята дама, разиграваме репетиран преди това етюд. Тя е в командировка, аз – по свои си работи. Строго непознати! Тя заема сама стая с две легла, радио, телефон и вана, с изглед към морето, категория лукс; аз деля една от по-евтините стаи без никакъв изглед – изглед към задния двор, към паркинга на хотела и кофите с боклук. Деля тази стая с голобрадо момче, на което в седем вечерта обяснявам накратко и навъсено, че не трябва да спя тук, тъй че… И всичко е наред, дето се вика, "спи градът". У болнаво изнежения Лилиев ли имаше подобен стих, мимоходом като сянка - през ума.

Вмъквам се при нея.

Събличам балтона.

- Как!!! Ти тук ли смяташ да спиш…?

- Че къде другаде – отвръщам през рамо на път към банята.

Любим се нетърпеливо и страстно. Крие се в завивките като заек в пухкава пряспа. Струва ми се, че е странно податлива; пробвам какво ли не. По някое време седя пред огледалото, въртя копчето на радиоапарата. Няма музика. Вдигам телефона... На кого да се обадя?... Ами! Няма на никого да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. А и по-добре никой за мен да не се интересува. Хубавичко ми е в тази стая. В леглото лежи момичето, с което току-що съм се любил; зад прозореца вълните с грохот се блъскат в прибоя; навън – непрогледна тъмнина.

Към осем слизаме в ресторанта. Вечеряме нещо с гъби.

Донасят цветя. С широк жест:

- Два букета, моля!

Пием вино от глинени канички, пушим много специални цигари, „Филип Морис – мултифилтър”, с въглен; показано е на кутията как никотинът остава във въглена. „Защо ли ги пуша тез, като са им отнели най-хубавото, никотина!” – опит за шега.

Ресторантът – пълен. Уж зима, делничен ден, а откъде са всичките тези хора!? Оркестърът свири недотам зле, справят се някак. Танго. Обожавам тангото, казано ехидно, но е истина… Танцуваме. На моменти обърквам стъпката, но моята дама е навела очи. От време на време усещам, че ме разглежда с любопитство. Какво ли си мисли! По дяволите, каквото ще да си мисли! Нейна си работа.

Качваме се горе към десет и половина; до сутринта поставям свой - чисто мъжки! – рекорд: шест пъти, и то пълноценно. Заспиваме гушнати като братче и сестриче.

На сутринта откриваме, че чаршафите под нас са мокри, та чак подгизнали и противно лепкави. Леле, откъде се е изсипала толкова гадост. Маскираме стореното и като апаши се изнизваме към бара.

Долу е почти празно. Пием блудкавото им кафе. Купувам си нова кутия от същите цигари. Мултифилтър! Голяма работа, цигари като цигари…

Разхождаме се мъничко край морето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи като големи сиви облаци ниско над пясъчната ивица, и се откриваме с викане. Тържествен, соча да видят какво съм написал с парче от мидена черупка – „Ася + Жорес”, ала това не й прави кой знае какво впечатление. И ние така - ще изчезнем някой ден от този свят – нахална вълна обърсва имената…

Връщаме се подир обяд на село и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо.

Данко – угрижен:

- Къде се губиш? Търсих те навсякъде.

Шест пъти ни запознават. Шест пъти в различни компании, при различни обстоятелства си подаваме ръце:

- Приятно ми е! Аси…

- Казвам се Жоро.

Наистина, няма ли кой да ни запознае все пак!

Следва

___________________________________________________
_{* До 1990-та ученикът се обръщаше към учителя с красното "другарю". В училище, например, спомням си, вече през есента на 1992-ра, как колегата Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната простосмъртна даскалица Цвета Иванова (днес просперираща пловдивска бизнесдама) да ме сочи, сякаш съм убиец, с лафа: "Виж го, мари, тоз им е главатарят на анархистите. Всички сме си другари, само той господин"... Членовете на БКП бая се опъваха, терсене им беше, ама по-о-осле... като решиха да се правят на демократи!!! Бел.м. - tisss!}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: