Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

_{Продължение}

На 8 март вечерта тя е в моята квартира. Мъча се да разпаля суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в пара.

Потропване по стъклото. Излизам, почти се сблъсквам с директора на училището.

- Хайде бе, човек! Всички са се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство... - Вижда моята гостенка и ролковия магнетофон, контрабандно отмъкнат от училищния кабинет. Стъписан: - А бе, кажи, че такава била работата! Е, да тръгвам, че ме чакат...

- Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.
- Не знам – гледа ме напрегнато, - може и да ме познава. На село всички се знаят.

Не иска да я гледам, когато се любим. В тъмното очилата й отразяват светлината от печката. Когато усещам, че се отпуска в ръцете ми, скачам от леглото и паля лампата. Смъквам очилата й. Отдолу сърдито блясват две големи теменужено сини очи.

- Я! Че ти си била хубава!

И това не е комплимент. Защото наистина е хубава с това леко вирнато носле, с полудетската брадичка и нежния мъх по горната устна, с ореола от кестеняворуси коси:

- Угаси лампата!
- Няма да я угася.
- Моля те...
- Не!

Рано сутринта се разделяме. Гледам иззад прозореца как се отдалечава, прекосявайки селския площад. Отива у леля си в горния край на Гурково.

Четвъртък. Целия ден какво ще правя?

Продължаваме да се срещаме инкогнито. Дори и Данко не е посветен в нашата тайна. Иначе за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично изчезва някъде из полето, гони Михаля... Години по-късно ще узная, че едни ме смятали за смахнат, дето бродя според тях безцелно по полето и поясите, други пък - повечето от свахите, бъбрели: "Ма туй трябва да е женето, глей го кво й кротко, не съ занася по наште моми. Де ли му й женичката, чака да се върне от гурбет".

На 25 март вечерта, събота вечер, е отново при мен. В неделя на два пъти излизам, като заключвам моята синеока гостенка сама в студената стаичка: първия път – до кръчмата за вино и пакет големи сочни кюфтета; втория път – за нектар и бисквити от сладкарницата, пред която преди двадесетина дни Данко ми я посочи.

Лежим. Похапваме. Приказваме по мъничко. До миналата година учила във Варна, завършила техникума и сега й търсят работа, някакъв курс за администраторки. Имала сестра, която се омъжила миналата година; бабата живее при тях, на село, и всички се радват на бебчето, а кака й следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно и изкуствен тор. Голям род... Роднините и бол - в Балчик, Толбухин, Варна, в селата наоколо.

Към пет подиробед идва ред за притеснения. Успокоявам я:

- Била си у леля ти Петрана…
- Знаеш ли татко колко е лош!
- Не знам.
- Ако ме усетят, ще ме спукат...
- Няма да те спукат.
- Лесно ти е на тебе...
- Тогава да дойда и аз?
- Само това оставаше! Баща ми ще изкара чифтето...
- Толкова ли е страшен?
- Не е страшен, но... не знам какво ще направи.
- Тогава идвам!
- Ами! Стой си тука. Сама ще се оправя някак.
- Ще се тревожа за тебе...
- Ти пък не се тревожи.
- Защо!
- Ей така. Всичко ще се оправи. Майка и баба ще помърморят, пък ще им мине...

Стана да си върви. Гледам как се облича, как реше косите си. Домиля ми. Прегърнах я, посягам да я погаля:

- Искаш ли да се оженим?

Престана да се облича. Стои, вперила се в мене като ирландски снайперист със сини очи*:

- А ти искаш ли?
- Ще въртя стотинка. Ако покаже яски, идвам да те изпратя до село; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.

Бъркам в джоба на жилетката, избирам лъскавичко, новичко 10 стотинки. Излезли сме пред дворчето, не се крием – на тротоара сме.

- Това е „да”, това – „не”.

Подхвърлям монетата, като я завъртам с палец и оставям да падне долу; тя се удря със звън на черупчестия плочник и остава да лежи с цифрата нагоре.

- Значи, ще се оженя за тебе.
- Чакай! Завърти я сега и за мене.

Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:

- Завърти я още веднъж. Пък каквото покаже, това ще е.

Трети път блесна във въздуха, блъсна се в плочите, подскочи, завъртя се и се търкулна монетата; наведени, изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени – пред нас свети неумолимо цифрата 10; значи яски, ези, стотинка или с една дума казано категорично „да”.

- Само до спирката, чу ли! – шепне умолително, докато прекосяваме площада пред общината.
- Край! – обявявам тържествуващо. – Всичко вече е решено.
- Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш...

С широк и плавен жест на лявата ръка, почти възмутен:
- Не ме познаваш! Нека някой се опита само да те докосне...
- Уф! – изпъшка притеснено. – Ония ще ме стопят...

Докато чакаме автобуса за селото й, няколко пъти ме фиксира със сините си очи, оградени с рамките на очила с висок диоптър:
- Може и да не ме изпращаш.

Най-после автобусът от Балчик изплува от смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние се качихме, тъй че по прашните седалки из разбития междуселски път подскачаме шест-седем човека: бъбриви манговци с крадливи зъркели, сънлива бабка с плетена кошница и ние. Попивам пейзажа наоколо с усещането, че съм си пъхнал ръката дълбоко в пазвата на Добруджа, която е червенобуза яка селянка: ама така дълбоко съм си напъхал ръката, че повече не мога да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мене зиморничаво се е сгушило, почти не разговаряме...

Следва

__________________________________________________
_{* Алюзия за реплика от разказа "Устата ми хубава - очите ми зелени". Там това усещане е описано по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех да се отлепя от прозата на Джеръм Селинджър; на четирипистовия училищен магнетофон "Грундиг" бях записал кънтри-мелодия, та докато звучеше, четях на осмокласниците епизоди от "Спасителят в ръжта".

** Яски и торки за пловдивчанина е това, което софиянци зоват ези и тура.; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тия думи при игра на пари не само между хлапаците; понякога голяма сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата паднала с цифрата или с гръбчето нагоре.

*** Зарът е хвърлен (думи на Цезар при започването на гражданската война в Древния Рим през 49 г. пр. н. е.), равнозначно на израза Жребият е хвърлен, т.е. нещата са решени от боговете, не е време за отстъпление. Бел.м. - tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: