Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

_{Продължение}

Заобиколен от сополиви циганета, се вмъквам в селската кръчма, пред която автобусът току-що вдигна пушилката, връщайки се към Балчик. Неколцина брадясали, с изнурен вид мъже, навлечени в тъмносини и зелени омазнени дочени дрехи, под които се подават дебели домашно плетени пуловери, нещо се препират и надигат чашката. Поръчвам набързо един подир друг три големи коняка (които са си всъщност най- долнопробно бренди). Очаквам да видя зад прозореца, наплют от мухи, момичето, на което преди час обещах, че ще се женим.

И тя наистина се появява. Очите й – подпухнали от плач. Платих и изскочих навън.

- Какво стана?
- У дома е ад…
- Баща ти?!
- Той като се върне, не знам какво ще става…
- Значи, тръгваме!
- Къде ще ходим?

Тристата грама бренди изпълваха сърцето ми с решителност; обявих:
- Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, пък на сутринта ще видим…

За наш късмет по пътя, след като излязохме на около километър от Тригорци, ни настигна запорожец; мъж на около трийсет години, без много-много да разпитва, ни откара до Гурково.

Седнали сме на края на горичката над селото. Отдолу всичко се е прикътало по къщята, уличните лампи потрепват като мъниста на огърлица. Трактор прекосява по диагонал нивите; фаровете му шарят като очи на уплашен човек из тъмнината, ремаркето подскача и трака все по-надолу, все по-далече; шумът изчезва някъде между зидовете. И отново настава тишина, ама такава тишина, че в ушите ти звънти. Едва се носи над полето лекият леден дъх на ветреца. Ето, зашушна в оголелите клони над главите ни.

Току зад мекото възвишение, по което се изкачва изровеният от дъждовете и тракторите асфалтов път за Каварна, на километър и половина-два трябва да е село Македонка… Гори огън в печката. Ухае на влажни цепеници и на отдавна неизтупвани завивки. Но дали си струва да безпокоим двамата старци!

- Почина ли си?
- Подбиха ми се петите. С тия токове…

Разтривам ръцете й, бузите, гърба, за да се стопли.

- Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.
- Ами ако там сега ни чака баща ти?
- Нищо няма да ти направи.
- Какво толкова сме извършили! Нали ще се женим…
- Нанагорно ще им дойде. Миналата есен вдигнаха сватба на сестра ми…
- Без сватба! – отсичам.
- Нищо не разбираш. На село не е като в града.

Унило поемаме назад. Наближаваме моята квартира, черквицата, двора на училището. И се сещам… Ами да, защо да не отидем у Петков! Съвсем близичко е; ще му обясня, акъл ще ми даде какво да сторя.

Минаваме по пътечка, настлана с плочки, а отстрани изсъхналите клечораци и следите от лехички под тънкия снежец подсказват, че стопанката обича да се занимава с градинката.

Чукам по тъмното стъкло – никой. Изкачвам няколкото стъпала и хлопам по вратата. В дъното на салончето се открехва друга врата, плисва светлина, мъжки силует приближава. Самият Петков. Дясната ръка държи пръстите на лявата пред гърди, усмихва си приятелски, не като директор на училище:
- Охо-о, Кирилов, ти ли си? Хайде де, влизай. Какво чакаш!

Зад гърба ми се гуши момичето.
- А-а, не съм сам… Запознайте се – извръщам се към моята приятелка. Тя навежда поглед.
- Влизайте, влизайте да се стоплите, че като ви гледам… - клати глава, а в очите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.

За секунди оставаме отвън насаме. Моята позната е при мълчаливата половинка на училищния директор, а той самият явно желае нещо да ме пита, но се затруднява при оформянето на въпроса си. И без въпроси видът му е красноречив за мене. Милият, тактичен, незабравим и свиден и до днес на сърцето ми Петков!

- Ще се женя – измърморвам, като втренчено го гледам в очите.
- Това е много съдбоносно решение…
- Знам.
- Сигурен ли си, че е подходяща за тебе?
- Да.
- Това е за цял живот… Помисли си!

Прекъсвам го, защото усещам, че се върти в кръг, от който сам няма да успее да излезе:
- Ще ми станеш ли кум?
- Ти как мислиш! – перна ме здраво по рамото, та чак ме заболя.

Влизаме при женорята весели, като че сме си бъбрили медени приказчици.

Същата вечер около десет и половина с две леки коли се промъкваме покрай дупките на изровения път към заспалото от старост село Тригорци. Напред сме ние с колата на Петков, зад нас – компания мъже, сред които един манго с малко уплашен израз на лицето, но иначе с достолепните маниери на артист по природа. Успял съм да се преоблека и вместо развлечения костюм с протрито дъно и лъскавеещи колена и лакти, спомен от началото на студентските ми години, съм в светлобежови панталони с модна кройка, бледорозова риза, бяла вратовръзка на цветчета, сако, изрязано контешки отпред като фрак, и шлифер от френската модна индустрия; и цялата тази пищна материя – покачена върху сръбски обувки с дебела подметка и могъщи катарами от лят метал, естествено ярко червени на цвят, с тегло около килограм и половина всяка.

Моята приятелка ме разглежда с някакъв глупаво натрапничав интерес…

И тъй, изправяме се осмина души под звездното късномартенско небе, циганинът разтегля устните си в усмивка и зъбите му бялват в полумрака, прокарва лъка върху струните на цигулката, подкарва нещо радостно и игриво, напук на нашите угрижени физиономии, противно на моя страдалчески вид.

Повдигна се перденцето. Мерна се лице с големи, учудени очи. Вътре нещо изтрополя. Заскърца подът, цялата къща се затресе и загърмя. Показа се жена на средна възраст, ниска, набита; после – още една, по-възрастна, по-едра, белокоса. А, ето го, този е май че бащата; само дето не държи чифте в ръцете си… Може и да съм му симпатичен.

Приеха ни, не ни изгониха, не пуснаха кучета срещу нас, оръжие не вдигнаха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата маса, заприказваха – първо бавно, изтежко, сетне все по-естествено. Питат, отговарям; пак питат, пак отговарям: откъде съм, чий съм, как смятам да я карам занапред. Петков се изтрепа да ме хвали. По някое време нещо почнаха да ми обясняват, но някак не вниквам в обясненията на околните. Измъчваха ме не приказките им, които преливаха от учтивост, а внимателните, безстрастни погледи на мълчаливия баща. Всичките ми работи, цялата ми „дейност по отношение на дъщеря му” в съзнанието на този човек можеше да получи само едно кратичко определение: Ябанджия*! Ябанджийска работа!

Тъй е! Никой не вярва на ябанджиите, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват с непоносимата им суетня и предприемчивост без покритие. Само че по онова време смътно се досещах какви беди съм в състояние да стоваря върху плещите на тези хора, които до вчера нито съм познавал, нито са ме интересували.

Седя си кротичко до моята годеница – защото това си беше годеж, - боцвам по парченце краставичка, пийвам от ракийката, иде ми да стана, широко да се протегна, да се прозея, вежливо да попитам: А къде ще се спи тази нощ?

На другия ден бъдещата ми тъща била толкова доволна, че споделяла през оградата с комшийките, лелки с мазолести пръсти, печени в тези най-човешки работи - тънкостите на взаимоотношението мъже-жени… Та обобщила бъдещата ми тъща ей така:
- Дойде ни един в къщата, на Селимчето гаче брат-близнак. Ай тъй му мяза!

За пояснение – Селимчето е тригорски манго, който непрекъснато е пиян, все някому се заканва, все някому взема мярката и яде пердах, мъчи с безобразията жена си и шестте си невръстни дечица, длъжник е на половината село; и докато е жив, няма да може да си изплати борчовете; шушка-човек, кльощав като Исус Христос; с мазна, черна, обърната назад коса, която виси на кичури, с лъскави лисичи очички върху мургаво дребно личице.

Следва

______________________________________________________
_{* Чужденец, другоселец (от турски); употребява се в пренебрежителен, дори в презрителен смисъл.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: