Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІV

Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че студените ветрове от североизток не преставаха да влачат тежки оловносиви парцаливи облаци, от които от време на време ръсеше лепкав едър сняг. Слънцето все по-често пробиваше снежната пелена и от локвите из селските улици към небето се издигаше белезникава пара. По стърнищата щръкнаха зелените ушенца на троскота. Гъшите ята занаизлизаха от разкаляните селски дворове, гъските се затичваха срещу вятъра и с пърхане на крила, с пронизителни крясъци правеха плавен завой във въздуха и се спущаха с радостен кикот върху омаломощената от зимните студове орна земя.

В механизираната бригада към стопанството бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер съскаше електрожен, звънтяха чуковете в ковачницата…

Децата в училище станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички почнаха да обсаждат пейките и градинката зад културния дом, наобиколени от момчета, които се появиха като че изпод земята: не бях ги срещал дотогава. Директорът Никола Петков все по-често се хващаше за главата от притеснения да не изпуснем някоя грешна душица в батака от естрадни палячовци и глезли, цинични вицове и сексуално любопитство.

- Ей, да внимаваме, че лошо ни се пише, ако стане някоя беля. За всичко селото ще обвинява само нас. Кой ще ни защити, мислите ли! Колцина от колегите са местни, а?

Караше ни да си отваряме очите на четири, да ходим по-редовно на посещение по домовете, да държим постоянна връзка с родителите на по-буйничките девойчета. Математикът Пешо Кирилов – онзи, който пръв ме посрещна в Гурково, разправяше веднъж в учителската стая за ученичка от осми клас, синеоката и гърдеста Вержинка*:
- Ей, мама му стара! Седнала на първия чин и като вперила онез сини комбали** насреща ми, взех да бъркам формулите. Като жена ме гледа, ей!

Ася дойде да живее при мене. Донесе одеала, черга да покрием пода, бельо, няколко поли и рокли. Петков, като бъдещ наш кум, уреди тя да почне работа, прави размествания и отвори място за още един учител, така че Ася водеше часовете по физкултура, трудово обучение и рисуване. Облече анцуг, придоби самочувствие сред децата от началния курс, пък и те я харесваха; виждах я от втория етаж как ги събира около себе си като квачка, но изглежда бързо се уморяваше, защото все диреше сухо местенце да седне, сядаше направо на асфалта, обгръщаше с ръце коленете си и оставаше дълго време така неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви мисли минават през ума й, разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко.

Развличахме се, като гледахме кино или се разхождахме до Балчик. Понякога идваше и Данко с нас. Тя никога не ни прекъсваше, когато водехме с него нашите вечни разговори за политика и за книги, намесваше се рядко с умело подхвърлена реплика и пак ни оставяше да спорим, да се горещим.

Не умеех да щадя самолюбието й, все още пред останалия свят с нея се отнасях твърде прямо, твърде независимо. Това я дразнеше и тя много пъти плака с тихичко хълцане – за дреболии, погледнато от моя страна… А и хората около нас не бяха свикнали да ни възприемат като нещо общо, единно: момичетата, които усещах, че ме харесват, пак ме фиксираха с огнено-влажни погледи; на самата нея й направили предложение да се съблече гола в кабината на киномеханика. „Ще ти дам десет лева, ако ми се съблечеш голичка” – придумвал я Панко, братът на нейната приятелка и съученичка от основното училище Таня.

- Да отида ли да му натрия мутрата на това лайно! – ядях се.
- Не му обръщай внимание. По-лошо ще стане… Да не мислиш, че е сам! Те това чакат, с един да се захванеш…
- Избягвай тогава да ги срещаш. Онзи, тенисистът, Стефан… знаеш ли какво казал на моя колега Генчев? Казал му: „Е, ние си взехме, каквото имаше да се взема от Асито, нека сега и хората малко да се облажат”…
- Ако пък съм имала нещо с него!
- Тогава защо е говорил?
- Изпращаше ме известно време, определяше ми срещи, правеше се на интересен: ту на италиански, ту на немски, ту на някакъв друг език ми говори… Но е кух човек.

През голямото междучасие тичаме в стаичката ни, хвърляме се в леглото да се любим. Не забелязвах особена стръв у нея, по-точно казано, беше щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя, мачкам, да прониквам в тази свежа, плътна, кадифено мека плът.

Сутрин върху перваза на прозореца намирах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни буди, по тъмно, бащата й се отбивал да остави кутията, приготвена за нас от двете жени в Тригорци. Опитвам да си представя какви чувства е изпитвал, като е внимавал да не притесни дъщеря си и любовника й, кандидат за женитба, гушнати в плътска прегръдка… При редките ни разговори тогава, зад оскъдицата от думи винаги усещах пронизителен поглед, в който се таеше и угриженост, и бащински трепет поради лоши предчувствия.

Така измина седмицата до началото на пролетната ваканция. На два пъти Ася получаваше припадък с гърчове. Изпуснала се, в подгизнала от урина тънка нощница, се вкопчваше за мене като удавница; очите й с невероятно разширени зеници надничаха в моите очи, устата, по която пяната не бе още засъхнала, шепнеше хрипкаво: „Мацинко, нали ме обичаш? Кажи ми! Кажи ми, мацинко, нали ме обичаш”… Отпускаше се и постепенно пулсът и дишането й се нормализираха. Гледах я как заспива, как бледа розовина плъзва по страните й, а една синя вена на шията лекичко пулсира.

Вечер пиеше фенобарбитал*** и сацерно. Бях питал какво й има; каза, че е невроза, втора степен, един ден ще й мине и тогава ще свали и очилата. Свиваше ми се сърцето, мислех си: нали Любовта лекува всичко! Па и каква ще е тази любов, щом се стъписва пред такива подробности!... След много кратко време проумях, че ме лъже. А може би криеха и от нея истинското й състояние?! Странно нещо е любовта - тази неистина вместо да ме отрезви ме накара да се почувствам почти горд, че мога да пренебрегна горчивата истина****; бях прекалено уверен: ще се справя с всякаква ситуация, просто няма начин да не се справя! Хайде де!!!

На 31 март пратих телеграма до Пловдив: „Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април”. Качихме се в следобедния автобус, помахахме за довиждане на нейните родители, майка й изтри влагата от крайчеца на окото, баща й все повтаряше: „Да заповядат на село! Кажи на вашите, Джорьо, да заповядат на село!” Милият и сега на сърцето ми, по-мил от родния ми баща! Той изглежда най-дълбоко преживяваше промяната… Та помахахме за довиждане, и като се прехвърлихме вечерта в единайсет на нощния експрес от Варна, сутринта позвъних у дома.

Цялата нощ в купето главата ми бе лежала върху скута й; завиваше ме, бдеше над мене. В просъница я виждах загледана пред себе си, притихнала, съсредоточена в нещо свое… Във Варна, докато чакахме за влака, седнахме изгладнели в снек-бара срещу операта. Русоляв, около 25-годишен пичага, се промъкваше по пътечката между масите, от три-четири метра подвикна:
- Асе!!! Осигурил съм квартирка за таз вечер… Идваш, нали?!

Когато приближи съвсем, тя ме посочи с поглед:
- Запознайте се, това е моят съпруг.
Онзи – гузен – смотолеви нещо, направи завой около нас и се стопи в кадежа от цигарите, в препълненото от гърбове и уши снобско кръчме.

Изправи ме на нокти тази случка, но замаян от нощното пътуване, притеснен как ще ни посрещнат, оставих я настрани. В момента миналото й не ме засягаше. Зъзнехме двамата пред вратата на бащиния ми дом, чакахме да ни отворят в пет и трийсет сутринта.

Ето ни около масата. В дома на нейните родители беше къде-къде по-уютно; тук вее студенина. Уж съм си у дома, а се държа като гостенин. Баща ми, майка ми – прекалено сдържани, не мога да ги позная. Сестра ми – ученичка в гимназията, хълца зад вратата на кухнята:
- Батко, какво направи… Ти за мене беше кумир. Откъде я намери тази?

Как да й обясня, че „тази” за двадесет дни ми беше станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, на Холивуд и на света!

Следва

___________________________________________________________
_{* Побългарена версия на латинското virginе, девствена-девственица; virginity на английски - девственост.

** Простонародно за очи, както е зъркели, да речем; употребява се в смисъл: облещени, вперени с любопитство детски очета. Има гальовен оттенък.

*** Лекарство против епилептични припадъци, отречено днес от медицината, понеже води до трайна зависимост и уврежда невъзвратимо нервната система. Силен опиат.

**** Наричат я "кралската болест". Не ми е известно да се лекува; медицината се стреми единствено да ограничи до определено ниво пораженията, които тази аномалия нанася върху най-финото у човека, разрушавайки нервната му система. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: