Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V

Движим се като закачени един за друг из стаите. Виждам, че се страхува да остане сама с моите близки, без мен. От притеснение цялата се е свила като таралеж в бодлите си, отговаря кратко на въпросите, с които – струва ми се, целят да я уязвят, да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се мои роднини – жени; влизат-излизат, пият кафе, бъбрят истории за разтуряне на сватби: еди коя си в последния момент избягала с любовника си на Пампорово, ей тъй направо с булченската рокля, воала и чантичката с парите, които събирала по масите от фирканите сватбари в пловдивския ресторант „Тримонциум”, друга – за да „върже” един, метнала го, че е бременна от него, пък всъщност била бременна от друг...

В настъпилото тягостно мълчание я оглеждат безстрастно. Тя се е притаила като зверче, уплашено мига зад дебелите стъкла на многодиоптърните очила за далекогледство.

Дойде Нина, моята братовчедка, десетина години по-възрастна от нея. Седнаха край полираната масичка в хола. Когато отидох при тях, чух Нина да казва:
- Разбери, мойто момиче, той не е за теб!

Никой не каза добра дума за нея. Искала да дойде в големия град, искала да ме „върже”; намерила един наивник в мое лице и си направила сметката; грозна била, била посредствена, но хитра селянка; имала вид на момиче, което доста си е походило с мъжете. Майка ми подпитваше дали съм й първият мъж, девствена ли е била.

Излизахме няколко пъти да се разхождаме край реката. Веднъж с нас дойде сестра ми. Сестра ми наистина е хубавица. Гледам ги двете като страничен, внезапно обхванат от безразличие човек: да-а, хубостта на сестра ми просто се набива в очи, а Ася е грозничка, не може да се отрече. Че къде съм гледал, какво съм гледал аз!? Носех фотоапарата и направихме десетина снимки върху фона на оголелите, едва напъпили дървета и върху току-що покаралата по припеците трева край мътнотечащата, внезапно придошла от пролетните дъждове и топенето на снеговете Марица.

На едната снимка сестра ми позира с ръце на кръста, усмихната с пластмасова усмивка, същинска манекенка от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, ние сме потиснати; под очите ми - сенки на недоволство и разочарование, Ася е объркана, грозноватичка, безволна, без капка живец – човек, който не си е на мястото.

Почнах да се самосъжалявам. Разправих на родителите ми за нейните припадъци и майка ми ме замъкна в психо-диспансера на булевард „Руски”*, където лекарят, някакъв доцент с уседнал вид, ми говори за отражението на епилепсията върху евентуалното потомство, увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.
- Направили сте ужасна грешка - убеждаваше ме, като гледаше някъде в празното пространство зад гърба ми. - Но... - затрака с венчалната си халка по стъклото, с което бе покрито бюрото му: - Но грешката е поправима. Сега. На момента.

Разказах за заболяването й и на Никола Джоков, когото ценях високо, журналист, чиято съпруга, знаех, е дългогодишен специалист в тази област на медицината. Мнението на Джоката и на госпожа жена му: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

- Искаш ли да виждаш как дечицата ти се гърчат с пяна на уста, как се задушават сини-посинели на пода и по всяко време! По всяко време да трепериш, да не си сигурен няма ли да ги намериш сутринта задушени, с език в гърлото и изхвръкнали очи – заплашваха ме тия иначе странични хора.

- Ако се ожениш за тази, не си ми син и не искам да те виждам повече! – горещеше се като никога и моят, иначе мълчалив, баща... - Дай, дай си паспорта у мене, да съм сигурен, че няма да направиш глупостта да се ожениш баш сега, когато животът е пред теб. Млад си, здрав си, силен си. Толкоз момичета в София през тези четири години... от заможни семейства, от интелигентни семейства... Че що те пратихме да учиш!? С майка ти за кого се трудихме! Сам да си съсипеш живота, бъдещето... е-е, това не го разбирам. То бива-бива, ама това не го разбирам. Любов...? Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли разбрал? Един син имам, за кого се трепя!

Направих страхотна грешка, като позволих да се дискутира по решението ми да се оженя. Нещо повече – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробностите, които не бяха в нейна полза.

Защо! С каква цел?...

С двадесет лева, дадени от баща ми, се качихме на влака и сутринта осъмнахме във Варна. Както и преди, цяла нощ главата ми лежеше в скута й, тя бдеше над мене и не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и все такава, напрегната, вгледана в нещо пред себе си с обърнати навътре очи.

Прибрахме се на село. Още същия ден й казах, че няма да се оженим и най-добре е да се разделим веднага.
- Смятам, че така е честно...
- ...Защото не ме обичаш – със спокоен глас добави.
- Обичам те, но не мога да престъпя волята на родителите си.
- Какво значение има това, ако наистина ме обичаш...

Много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчини бельото, блузките, полите, роклите.

- Да ти помогна?
- Аз… сама.
- Да те изпратя ли?
Поклати глава, не искаше да я изпращам. Взе двете чанти, пак ги остави на пода, спусна се, прегърна ме, затресе се от плач:
- Но аз те обичам... Обичам те... Много...

Откъснах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавно се отдалечава с двете си чанти, препъвайки се сред локвите. Хвърлих се върху леглото, вдъхнах лекия дъх, който ми напомни за най-щастливите мигове с нея – тук... когато й казах, като я видях без очила, с големите й теменуженосини очи: „Боже, ти си била хубава!” „Малките й свински очички... - се бе изразила сестра ми Ели, - Не си ли забелязал, батко, малките й свински очички? И как пресметливо само те гледа! Хитра е тя. Направила си е сметката тая тъпа проста селянка!”

Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби и си рекох: не трябва да се разкисвам; момченце, сега е време да докажеш, че си нещо в тоя живот, че си истински мъж.

Следва

__________________________________________________________
_{* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата - тъй е известно това лечебно (???) заведение сред пловдивчани, където с пациентите се отнасят по-зле от затворници; виждал съм да висят по трима-четирима зад решетките на горните етажи, ухилени или с крясъци към минувачите по булеварда, който някога, преди войната, бил най-романтичната Улица за влюбени на Балканите. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си я представям живо точно на тая улица, дето някога, в детството ми, спомням си, служител от общината с велосипед и стълба ходеше да пали фенерите, които горяха газ за осветление. Бел.м., tisss}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: