Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VІ

След обяд на вратата се похлопа и преди да отворя чух гласа на леля й Петрана и гласа на майка й. Лелята – възпълна набита селянка с вечно засмени очи и вроден усет към шегата, този път ядосана се горещи:
- Тоз хулюган… Тоз нехранимайко… Отде се намери да дойде тук, да зачерни доброто момиче…

От другата страна допълват:
- Няма да оставим така тая работа… Какво си представя той!...

Отворих и в стаичката влетяха двете жени. Подире им плахо влезе Ася. Беше само на деветнайсет години, изглеждаше да е на не повече от петнайсет.

- Жоро! Дай сега да се разберем – подхвана майка й, като притеснено кършеше ръце в скута си, - искаш ли да се ожените или не искаш?
- Моите родители не са съгласни.
- Добре, защо не ги попита, преди да я искаш! Знаеш ли какво петно ни слагаш… Хората какво ще рекат?!...
- Съд! Съд за такива! – обади се лелята басово.

Ася дойде, седна наблизо, прегърна ме, зарида. Двете жени триеха очи, даже буйната Петрана изхълца на глас. Гледаха ни със зачервени очи, умилени. Аз пък стиснах очи да не ги гледам.

И Ася остана при мен.

Занизаха се безоблачни дни, в които като подземна река пулсираше скрито напрежение. Тя силно се привърза. Пере, почиства, подрежда. В бурканчето на масата винаги има букет цветя. Стана уютно. Когато е много студено или се случи да не открия ключа за училищната баня, кара ме да стъпя в легена и - гол като Адам, сред стайчето, до бумтящата печка се оставям да ме къпят, трият и сушат с голямата розова хавлиена кърпа.

Често ходим в Балчик. Седим край пристанището, слушаме мученето на товарните параходи, дрезгавата свирка на пътническото корабче за Каварна, подвикванията на рибарите и докерите, шума на плискащите се масленотежки от студа вълни, които браздят залива. На запад е „Албена”, зад нея – „Златните пясъци”, Варна… Нататък като че небето е по-ясно, по-синьо…

Задъхани, изкачваме стръмнината по обратния път и се настаняваме сред бъбривите пътници в автобуса за Гурково.

Така очаквана, пролетта тази година ни изненада с продължителни дъждове, които ливнаха от средата на април. Мътни вади, понесли мъртви листа и треви, плъзнаха като змийчета по подгизналата земя край училищната сграда. Жвакайки с мокри обувки из локвите, тичам в стайчето да се изсуша. Захванал съм се да правя поема по подражание на старофренския поет от Предренесанса Франсоа Вийон*. Спори ми. Втурвам се, трия косата си в кърпата за лице и бързам да седна пред почистената маса.

Поемата съм озаглавил „Завещание”, но не само подражание на Вийон е причината да я нарека така: изпитвам нужда да се простя с красивите илюзии от студентските години, които досега са придавали аромат на живота ми, карали са ме да се виждам в героически пози защитник на онеправданите и озлочестените. По някое време като мокра мишка в стаята се вмъква Ася.

- Здравей! Как мина урокът по френски в осми клас?
Сухо отвръщам:
- Добре мина… А сега ме остави, че пиша.

И тя се сви в единия ъгъл на леглото до прозореца с книга в ръце. След два или три часа, когато ставам от стола, за да си легна, я намирам заспала, отметнала едната ръка, другата подложила под брадичката като момиченце.

- Хайде, душко, стани. Стани да оправя леглото.
- А!... Какво има? – пита сънена. – Какво каза? Кажи ми…
Вземам я на ръце и като кукла я поставям на стола, но тя вече се е разсънила съвсем, почва сама да оправя. Лягаме, гушва се в мене, дъха в ухото ми:
- Обичаш ли ме, а? – Шепне: - Кажи, обичаш ли ме!
- Обичам те.
- Кажи го с твоя глас, естествено го кажи.
- Ето… Обичам те, Аси!... Така бива ли?
- По-добре е…
- Хайде сега да спим.
- Но ти не ме обичаш – шепнешком протестира тя.

Гласът ми дрезгавее:
- Кой ти каза?
- Никой. Ти не ме ревнуваш. Хич не ме ревнуваш…
- Напротив, ревнувам те. Но не го показвам.
- Лъжеш… Защо не ме ревнуваш, а?

Замълчавам. Тя се притиска силно в мене, сплита ръце около шията ми, дългата й кестеняво-руса коса гъделичка носа и устата ми. След малко равномерното й дишане ми подсказва, че е заспала. Внимателно издърпвам ръката си, която е затисната под нея, и се обръщам по гръб. Мъча се да проумея шумовете, с които е изпълнена тъмнината. До късно не мога да заспя.

Понякога, без да го желая, мимоходом, нехайно я драсвах „с лапата” – нещо иронично, което я разстройваше. Обикновено се оплакваше от мен пред Данко и той с милостивото сърце на рядко добър човек я успокояваше:
- Не му забелязвай. Той, Жоро, си е такъв… Нали, Жоро?

В края на април открихме, че е бременна. Не смеехме на никого да кажем. Беше наша обща тайна, която ни караше да се чувстваме неловко един пред друг. Естествено тя желаеше детето, но не ме упрекваше, че я увещавам да го махне. Приемаше нещата със смирението на човек, който няма какво повече да губи. С интуицията си на влюбена беше осъзнала, че въпреки всичко, ще се разделим. Плашеше я изглежда само неизвестността кога ще стане това, по какъв начин.

За останалия свят бяхме щастлива двойка: млад мъж и момиче, които са силно привързани. Подпитваха ни кога ще е сватбата, къде ще се установим да живеем. На такива въпроси избягвах да давам определен отговор, тя повдигаше рамене:
- Не знам… Каквото Жоро каже…

Директорът ми съобщи, че е говорил за нея в Толбухинския отдел „Народна просвета” и заместник-началникът на отдела Епитропов бил готов да съдейства тя да постъпи като задочна студентка в шуменския учителски институт. Петков радостно потриваше длани:
- За просветата вие сте ценен кадър, наш кадър. Ще ви устроим, разбира се, няма да ви оставим така… И знаеш ли – навежда се поверително, - много се радвам, че оставаш при нас. Защото сега съм, кажи-речи, сам. Тукашните ръководители все пак залагат повече на местния кадър. А с тебе ставаме двама. Ще им докажем, че в много отношения държим фронта по-добре от другите.

Мълча. Той продължава окуражително:
- Къща ще се намери… ако това те притеснява. В селото е пълно с къщи, в които никой не живее… Ще ти помогна да я постегнеш, ще си подредиш дворче, градинка със зеленчук… Домати, пиперец, краставици, марулки... Хайде! Изпъчи гърди! Животът е пред вас двамата с Ася.

Два пъти ходихме до Толбухин**. Първия път – на лекарска комисия… Пръскаше досаден дъждец. Прескачахме големите локви в центъра, който приличаше повече на селски мегдан, лутахме се из късите улички наоколо, докато открием акушеро-гинекологичното отделение.

Почакахме на кожения диван пред вратата; Ася се притискаше уплашена в мене, трепереше от страх, беше се изчервила до кръв. Някакви яки селянки преди нас влизаха и излизаха. Най-сетне поканиха я сама да влезе. Погледна ме умолително, надигнах се…
- Тук стойте – измери ме докторът.
- Ние сме заедно – каза тя.
- Казах да почака! – И затвори вратата след себе си.

Подир малко вратата безшумно се отваря и тя, със зачервени, подпухнали от плач очи, бавно дойде и седна. Мачкаше кърпичката си в ръце, разстилаше я върху скута си, сгъваше я внимателно, пак я смачкваше и я разстилаше.
- Не разрешават…
- Защо!
- Не ми обясниха. Само казаха, че не може…

Почуках, влязох. Мъжът записваше нещо, вдигна уморено глава.
- С момичето съм, което преди малко беше при Вас…
- Защо настоявате да абортира? Тя не можа да обясни.
- Имахме намерение да се оженим, но се оказа, че е болна. Има припадъци…
- Да, разбирам. Как й беше името? – Отбеляза нещо в картона пред себе си. – Като идвате в четвъртък, носете здравната й книжка.

Стана, излезе с мен в коридора и се вгледа в нея. Към пациентите си мнозинството лекари се отнасят професионално етично; и този тип не правеше изключение от гадната пасмина в бели престилки.

На 11 май, четвъртък, й направиха аборт.

Беше разкошен слънчев ден. По връхчетата на дърветата се бяха появили бледозелени листа, ухаеше на люляк и на акация по дворовете, жужаха пчели, прехвърчаха пеперуди. От небето ниско над земята се стрелкаха лястовици. Вървяхме бавничко по многолюдната улица, изобикаляхме шумни групи от хора, навлечени все още в кафяви и черни зимни дрехи, с вълнени домашно плетени пуловери, в обуща, току-що изсъхнали от калта.

Поразгледахме няколко сергии по пътя си; тя поиска да й свалят от гвоздея чифт бебешки терлички, приглади ги с върха на пръстите, остави ги внимателно върху стъклото. Отдъхнах си, когато продължихме по-нататък…

Щом се прибрахме на село, зави се презглава с изтърканото захабено от пране одеало и спа непробудно чак до сутринта на следващия ден.

Така убихме бебето.

Следва

_________________________________________________
_{* Завършва, както сте разбрали,
Вийон сега завета свой.
Камбанен звън като погали
слуха, елате в пъстър рой:
умря на любовта герой,
носете дрехи с ярък цвят -
да има радостен престой,
отивайки на оня свят.

Из "Заключителна балада", превод на български: Пенчо Симов. Франсоа Вийон (1430-1463?)... "Бил е свръхчувствително същество и голям, прехласнат в живота, спонтанен поет. Бил е покъртително откровен. Благодарение на това след дългото си пътуване през историята е стигнал до нас, гледа ни учудено и дръзко-иронично, трогателно ни нарича "братя"... (Из предговора на Невена Стефанова към издадения през 1971 година сборник Фр. Вийон, "Избрани стихове" в изд. "Народна култура".

** Днес град Добрич. Бел.м. - tisss.}

Екстри: