Крайпътен ресторант

"...сутрешното кафе е една малка вселена за мен. Много моя си и много лична. А сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна. Аз Ви чета..."

Да, имам си вече една заинтригувана читателка. Никак не звучи зле. Като черешка към тортата добавям следния текст, отнасящ се конкретно до тая част (глава VІ) от новелата.

ИНТЕРЛЮДИЯ ЗА УГРИЗЕНИЯТА

Животът е по-фантастичен от литературата; до тоя извод стигнах преди трийсетина години, три години преди да ми бият шута от редакторското местенце, когато открих какво се случваше около мене. Докато преписвах новелата от 1987-ма, тук-там леко редактирайки, преживях я наново тая кой знае колко пъти оттогава преживяна и премислена ситуация. „Отвратително! Отвратително! – крещи всичко у мен. – Това чудовище аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище!!!”

Цялото лято и есента оная година баща ми на няколко пъти ме води със себе си до София, където работеше като консултант по рекламациите към мебелния магазин „Явор” (срещу ЦУМ). Там, в магазина с мостри от всички мебелни заводи в страната, бяха отделили една ниша за него, където приемаше сутрин неудовлетворените клиенти, изписваше единични бройки от детайлите, които пристигаха после пакетирани от съответното мебелно предприятие; след обяд ходеше по адреси из София да ги монтира.

Все по тоя повод се беше запознал и дори сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Димитър Остоич - кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае с мен, сина на дърводелеца, но навирил нос, категорично отказвах каквито и да било предложения за протекция. Както между другото с високомерие отказвах и опитите на баща ми да ме запознае с някакво заможно семейство лекари софиянци, които имали – както рече с присъщия му ентусиазъм на доверчив човек, тръгнал да хитрува – дъщеричка-студентка, интелигентно момиче, „моме като капка, красиво като сълза”.

Други сълзи се бяха насъбрали у мене. От нерви, от притеснения, от угризения на съвестта бях почнал да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак като сакат, все едно трийсетсантиметров нож ми бяха захакали от кръста до коляното – последица от стара травма, получена от скокове с парашут, като десетокласник, мечтаещ за кариера на пилот от бойната авиация – една от щурите ми мечти.

Снимката, приложена към темата, е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше отвел с мотоциклета си NSU – 500 кубика, с кош от BMW Romel, моят видял се в чудо баща, с когото – докато бе жив, се разминавахме по всички линии, тотално не се разбирахме.

Погледна ли я сега тая чернобяла фотография на 25-годишния Jores, обзема ме особеното съчетание от възхита и омерзение пред тоя така амбициозен, така разтерзан и все пак така смело вперил се в бъдещето млад грешник.

Колкото и години да са изтекли от лятото на 1972-ра, това е може би най-истинският ми, непоколебим привидно за света, образ, неизменното и ужасно Аз, в чиято чест са всичките тия стихове, разкази, есета, критични статии и прочие – купища книжнина, писана в разстояние на повече от половин век. Първото стихотворение измътих във ІІ клас, деветгодишен, и беше посветено на Васил Левски, кой знае защо...

Може би защото така си и останах с мечтата да имам син, мисля си, че отгоре, от небесата, от Отвъдното тоя мой ненаименуван син ме гледа, и дори след толкова години единственото, което мога да сторя, е да го помоля да бъде снизходителен към своя отвратителен, непохватен и дързък в глупавите си проекти баща, който не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.

Пловдив, 19 октомври 2006 година

tisss

Екстри: