Крайпътен ресторант

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VІ

_{Продължение}

Два месеца по късно, на 6 юли, пак четвъртък, почнах да нареждам дрехите си. Извадих изпод леглото двата прашасали куфара, изтупах ги от паяжините, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя плътно всичко мое вътре. Не каза нито дума. Когато се обърнах към нея да се сбогуваме, помоли да ме изпрати до автобусната спирка. Хълцаше и се молеше… Гледах я с окаменяло лице:
- Не. Най-добре е да останеш тук, а утре или още тази вечер иди при вашите и всичко разкажи.

В крайна сметка, съгласих се да ме изпрати до спирката. В автобуса до Балчик се качи с мен. За Варна продължихме заедно. Дойде на железопътната гара, дето си купих билет за нощния влак. Имах на разположение цял следобед; предложи да се отбием в квартирата на сестра й, две-три години по-възрастна, студентка във Варна. Понесохме куфарите по стръмните улици. След половин час седим един до друг на ръба на леглото в тясна оскъдно обзаведена мансарда с току-що налепени, незасъхнали още тапети. Възпълен мъж сякаш с дървена крина вместо глава разтягаше устните си в усмивка:
- Е, семейство, какво ви води насам? Имате ли къде да спите?

- Той си заминава – каза Ася. – Взел си е билет за влака.
- Как така си заминава! – заинтересува се сестра й, почти копие на Ася, само че с по-сурови черти. – Защо си заминава?
- Ами така… Отива си и край. Няма да се връща повече.
- Значи, бяга – проумя шишкото. Измъкна иззад вратата дълъг синджир и го уви около китката на дясната си ръка. – Това желязо виждаш ли! – обърна се заплашително.

- Заслужава жив да не излезе оттук – взе да се настървява жена му.
- Поет! Пфууу… Смята, че като е поет, всичко му е позволено – редеше той.
- Ей сега ще му издера очите…

Гледах ги изпод вежди и всичко ми изглеждаше като театър на абсурда. Театър ли!... Тия срещу мен сякаш бяха с маски на лицата си. Това не бяха така познатите човешки лица, а внезапно окаменели в гримаса маски на ожесточението. Сам си бях виновен. Но и не можех да отстъпвам при такива обстоятелства. Станах.
- Къде! Никъде няма да мърдаш! – шишко раздрънка синджира.
- Остави го – великодушно рече сестрата на Ася, - да върви където си ще. Нали куфарите му са тук…

Слязох тихо по стълбите и тръгнах нагоре по тротоара под разлистените дървета, в които бавно се утаяваше вечерната дрезгавина. Около триста метра по-нататък светеше квартална бръснарничка. Седнах пред голямото излющено по краищата огледало и помолих среброкосия Фигаро да ме подстриже по-късичко. След процедурата не можех да се позная: бях получил почти задоволителния вид на току-що амнистиран затворник. С големи тъжни очи... Винаги съм ненавиждал подстригването; откакто се помня, след лекарите най-силно ненавиждам бръснарите. И в двата случая става дума за професионалисти, касапи по природа.

Върнах се при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещнаха изпълнени с оптимизъм и решителност.
- И ние идваме в Пловдив – тържествено обяви шишко.

Пътувахме в разговори цялата нощ. Мълчах и дремех. До мене мълчеше, загледана в себе си, Ася. Отсреща ни сестра й и съпругът си приказваха, без да снемат очи от нас, сякаш за да не се изпарим, внезапно да не се дематериализираме. От централната пловдивска жп гара до дома на родителите ми се придвижихме с кола. Шишко великодушно плати за таксито.
- После ще хапнем пиле на грил – успокои ме, внезапно разнежен. – Дядото плаща сметката, ти не се тревожи! Хич. Грижа за парата да си нямаш.

Майка ми и сестра ми вяло ни посрещнаха. Поседяхме около масата във всекидневната. Слушах как се обсъжда нещо, което зависеше в този момент единствено от мен, но с какво можех да помогна на тези хора! Повръщаше ми се от безкрайните им приказки: обстоятелствени описания, обяснения, тълкувания. Чувствах се ужасно слаб не поради тяхното присъствие, а поради присъствието на тази, която не можех да престана да обичам. Сестра ми ме поглеждаше съчувствено.

Минахме по пловдивската главна улица сред пъстрото гъмжило и лъскавите витрини. Съпрузите решиха да запазят място за трима в хотел „Родопи”. После наистина хлътнахме в една блестяща от чистота и фаянс закусвалня, където сервираха печени пилета. Шишко ме държеше под око, опитваше да бъде непринуден и остроумен: пускаше плоски шегички и сам си се смееше под суровия воинствен поглед на жена си. Жена му стоеше изправена от кръста нагоре на стола си като индиански воин. Само пера й липсваха. Аз пък май бях Конникът без глава. На веселяка отсреща вероятно му омръзна да се прави на веселяк; намуси се, като се нахрани, и ни замъкна в окръжното управление на МВР за някаква лична справка по свои си дела уж.

Пожела да разговаря с най-големия от началниците. Старшината на пропуска съчувствено изслуша легендата за прелъстеното и изоставено момиче и вдигна слушалката. Прие ни възрастен достолепен подполковник с домошарския добродушен изглед на началник кухня; изслушахме още веднъж цялата история и подполковникът-готвач се втренчи в мене. Шишко ме топеше.
- Не иска да се ожени и ни разиграва – резюмира разказващият.
- А! Ще я оправим таз работа – рече подполковникът, па ни в клин, ни в ръкав, добави: - И аз имам дъщеря. – Вглъби се в себе си, т.е. завря брадичка в яката си и с нисък глас додаде: - Хем три дъщери. – Вирна показалец нагоре и го заклати заплашително към въображаем враг в пространството, който само той виждаше. – Има си начини да го вразумим.

Държа кратко поучително слово и ни отпрати да си ходим. Шишко и съпругата му победоносно ме фиксираха. Най-сетне решиха да не коментират, успокоени се завтекоха към хотела.

Тази нощ Ася преспа у дома.

Късно вечерта се прибра баща ми. Ядосваше се, че не бил вкъщи да прогони натрапниците. Срещу Ася обаче нищо не рече.

Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се и влязох при майка ми; баща ми беше заминал на работа и можехме да говорим като майка и син. Съветваше да бъда прям и решителен, обвиняваше ме в мекошавост: допуснал съм бил да ме водят за носа. Лицето й се гърчеше от горест:
- Ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордеели с теб.

Проблесна сълзица, търколи се върху вкопчените й една в друга длани.
- Батко, тя е посредствена. Дори не е хубава… - изхлипа сестра ми.

На вратата плахо се почука. Сестра ми стана да отвори. Чух тихия смутен глас на Ася:
- Жоро тук ли е?

Поканиха я да влезе. Докато направи тези няколко стъпки, за да се изправи до мене, да ме докосне по ръката, в стаята надвисна тягостна тишина…

Изпратих я до хотела. Искаше да се измие и преоблече. Помоли да я почакам долу, във фоайето, на протрития диван срещу рецепцията. Казах й, че ще ме намери у нашите, нека дойде с онези двамата. Нали искали да говорят с баща ми… Като че нещо зависеше от баща ми и от ония, двамата смешници!

Два пъти след обяд звънили у моите родители. Първия път били тримата. Никой не им отворил. Втория път шишко сам проверил и видял, че свети във вътрешната стая, която не се вижда откъм улицата. Когато позвънил, светлината угаснала.Повъртели се, повъртели се и си тръгнали.

Втората вечер за нея отделили легло в стаята за прислугата на хотел "Родопи", там, дето държат кофите, мръсните чаршафи и препаратите за дезинфекция. На третия ден сутринта помолила едно момче да й покаже пътя до дома на моите родители. Пуснала в пощенската кутия на двора писмо, адресирано до мен: "Жоро, търсих те два пъти. Ако все още желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

Вечерна към седем администраторката на "Родопи" ме изгледа студено през очилата и извика:
- Заминаха си. Лицата са си заминали още по обяд. Не разбирате ли какво ви говоря! Заминали са си от хотела тия хора.

Хукнах нагоре по стълбите.

Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах се тогава към железопътната гара. Директен влак за Варна имало само през нощта, ми казаха от гишето за информация, но пускали и по обяд напоследък някакъв пътнически, който след престой и смяна в Карнобат...

Повече не можех да слушам.

Глава VІІ

_{(заключителна)}

Лятото на 1972-ра беше необичайно горещо и сухо. Нощем ставах да се поливам на душа в банята, но топлината, която се излъчваше от напечените през дългия ден сиенитни хълмове на Пловдив, проникваше с едва забележим ветрец през отворените прозорци и така до късно след полунощ не можех да заспя. Стаята ми беше на ъгъл; отвън нощният свят нахлуваше неудържимо ту със забързаните потропвания на токчетата на някоя закъсняла жена, ту с равномерния ритъм на завръщащите се от нощна смяна в близкия пакетажен цех, ту с мученето и блеенето (опит за песен) на закъсал пияница, ту с шепота на влюбените, които тук, на ъгъла под прозореца ми, се разделяха и все не можеха да се разделят.

Нарядко двигателят на лек автомобил изпълваше нощта с глухо ръмжене, а въздуха - с дъх на изгорели, отработени газове. Понякога чак тук, в леглото си, чувах как гръмогласно хърка някой зад отворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей всяка нощ по едно и също време свиреше като присмехулник в клоните на акациите около къщата на моите родители.

Луната, закръглена и бяла като женско лице, надничаше иззад леко потръпващите листа. Усещах как се наместват по-удобно между тях гургулиците, как тръсват главица и я мушват отново под крилото. Най-накрая нека спомена и досадното бръмчене на комарите, които се вдигаха на рояци от плитчините по Марица...

Заспивах в ранните часое на зараждащия се ден, когато високо над камбанарията на черквата "Свети Георг4" откъм изток нахлуваше рехава светлина и нощният ветрец почваше леко да захладява. Като че в по-резките звуци, в трополенето на идващото утро по-добре се спеше; за разлика от нощта, когато въображението може да работи на пълни обороти, денят и особено сутрините, които най-много си обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

Бях постъпвал по съвест; не бях лъжец, не бях крадец на чуждо щастие... А защо в съзнанието ми бяха все едни и същи картини?... Вдигам куфарите си от пода в гурковската квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче и моли да ме изпрати. Или - изкачвам стълбището към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна, току-що съм се подстригал, отчаян и обезличен, но само външно, вътрешно преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ и налютяващ оптимизъм, че няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална история. Или - разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малкото нейните скъпи роднини, че насила никой не може да накара човека да се подчини, ако този човек има гордост. Е, и!?...

Би трябвало да съм спокоен, доволен от себе си - нали се засилих да си доказвам нещо! В такъв случай какво има повече да се преживява - C'est la vie, Любов моя! - животът е пред теб, нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите около три милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми винаги, щом остана сам?

Пловдив, 1987 година

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: