Крайпътен ресторант

POST SCRIPTUM

_{Към моята единствена читателка}

Имах "прозорец" преди два учебни часа по литература, тоя път в единайсети клас, и седнах в кипрото кафененце срещу училището да запаля една цигара. Нямаше други клиенти, зад витринката по-младата от двете жени ми направи силно кафе, усмихна ми се, докато подаваше кафенцето. Стана ми ведро от тая усмивка; за да не се изкушавам от хубостта й, седнах гърбом към витринката. Болеше ме глава, а ето - от една само мимолетна усмивка ми мина.

Четири пластмасови маси са наредени на тротоара. Само на моята маса - покривчица и пепелник. Чувствам се почетен, уважен, въпреки че е леко мразовито и слънцето едва пробива през бухналите дъждовни облаци. Снощи синоптиците от телевизията обещаха, че ще вали.

По едно време група от четирима (тримата - мои бивши осмокласници, сега възпитаници на транспортното училище) се настани на съседната маса със закуски в ръце. Поздравиха, кимам учтиво като към стари приятели. И чак сега откривам, че на далечната маса, чак в другия край, седи гърбом към мене опърпан, брадясал млад мъж. Появиха се и две съвсем млади майки, момичета почти, с бебешки колички. Едната остана при бебчетата, другата дойде да купи нещо.

Брадясалият взе да се подкача с оная, дето остана при бебчетата; подхвърля й нещо любезно уж, а с мръсничък подтекст: "Ай, какви бебчета! Ах, какви хубави майки! Кой ги гали тия майки, бе, кой ли ги целува и ощастливява!?"

Отминаха двете с количките, свиха зад ъгъла; човекът стана и той, тръгна, пък се върна; и сега видях, че или е пиян, или е някой от обичайните наркомани наоколо. Ама не е тукашен, не ми е позната физиономията му. И се обръща към мен:
- Да имате една цигара да ме почерпите?

- Имам - казвам, - но няма да те почерпя.

Направи кисела гримаса, тръгна да си върви, па се спря, замисли се сякаш, обърна се и отдалече ми казва:
- Можеше да ме излъжеш, че нямаш цигари, а така...! Защо ме обиждаш? Защо не ме излъга?

- Що да те лъжа - казах. - Просто няма да ти дам цигара.

И тогава тоя образ изтърси фразичката, заради която разстилам тая банална ситуация.
- Куфар - рече той. - Ти си един куфар, не се ли виждаш! Ега ти и куфара! - И се затътри към съседното кафене.

Обърнах се към моите бивши ученици зад гърба ми:
- Чухте ли?
- Да - рекоха трима от четиримата в един глас. - Всичко чухме, господине.

В новелата, която ме занимава тия четири-пет дни напоследък, има едно такова подреждане и пренасяне на прашасали стари куфари. Дали си заслужаваше да я възпроизвеждам тая далеч в миналото останала, до днес непокътната лична драма? Това се питам. Както и въпрос, важен за отношението ни към любовта, към човеколюбието - в частност... Толкова храброст ли се иска да кажеш простичкото "Не!" с поглед ясен към човека отсреща, със звънлив ясен глас, без да се гънеш, без да го мамиш? Ей тъй, категорично "Не!" - което е, мисля си, част от уважението, дори когато не сме благосклонни към тоя човек.

Това, разбира се, е само детайл от посланията на новелата "Ася". Във въображението си всички ние живеем много по-интензивно, отколкото в реалността. "Всичко е в мнението - твърди философ, когото чат-пат препрочитам*, и продължава: Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината".

Бъдете здрава, мила Uma Rojo!

Пловдив, 20 октомври 2006 година

____________________________________________________
_{* Марк Аврелий, "Към себе си", изд.1986 г., из Втора книга, записка 15, правена в Карнунт (вероятно военен лагер или крайградска вила на императора на Рим от март 161-ва до чумната епидемия през 177-ма, която вероятно и него отнася в гроба). Бел.м., tisss.}

Екстри: