Крайпътен ресторант

"...И що ли си мисля, че не си го писал за читатели това, само си ни го дал да го четем..."

POST RESTANT*

Действителната история не завършва тук, драга pagane; тук приключва само епизод от "роман", който - четиридесетгодишен (през пролетта на 1987-ма), се бях наканил да пиша с настойчивите подканяния от тогавашен приятел, донейде посветен в ситуацията.

Приключих така наченатия "роман" след едномесечно колебание дали да продължа със следващите епизоди. Животът е дар. И всички сме актьори на тая сцена, дори когато не го съзнаваме. Перифразирам известна мисъл на Уилям Шекспир, той вероятно цитира някой от древните мъдреци. Защото – предполагам – истините за човешката участ отдавна са казани, много отдавна, и то от хора, които много по-талантливо са изследвали и обсъждали греховната човешка природа.

Може би по-нататък ще открехна какво последва, може би... Тая любов наистина се разви по-късно и – тъпичко казано, даде своите плодове: две дъщери ми роди Ася – Вера и Надя; но за момченцето (кой го знае дали е било момченце, аз тъй си го мисля) ми е мъчно. Грехът си е грях. В младостта обаче човек не е тъй склонен да се съобразява с Нейно величество Любовта, и в плен на разни проекти, себе си жестоко ощетява, а наранява най-жестоко ония, които го обичат.

„Щом любов нямам, нищо не съм!” – има го в Библията. Реших, че хич няма да е излишно да извадя това нещо на видело: за поука, за размишление. Още повече днес - когато консуматорската стихия и в литературата нанася поражения. Мощна група „приятели” сред младите български поети, например, настоява, че поезията може да се твори като кръстословица – с мумифицирани фразички и символи, които кодират естественото, отчайващото и така красиво вълнение.

Нашумелите любовни сапунени драми за какво настояват?! Серията отчайващо посредствени романи за „Хари Потър” – за тях не ми се и говори. И това се е превърнало в индустрия за печелене на пари. От какво?... От изсмукани из пръстите логически хладни, умозрителни сюжетни конструкции и стилистични формули.

Новелата на Ф. М. Достоевски „Бедни хора”, романът „Мадам Бовари” романът „Ана Каренина”, драмите и разказите на А. П. Чехов, на Мопасан... са страстен апел за човечност. Къде се изгуби това нещо в съвременната, най-нова българска лирика и проза? След Йовковата Албена, след „Крадецът на праскови” кои са вълнуващите обаятелни женски образи на девойката и жената!!!

Тъй че не е просто разголване на лична драма тая новела. Много по-високи са ми амбициите, и няма да се откажа да настоявам, че стойностната, високата художествена литература – напук на всякакви модни приумици! – се твори с пулсиращо, кървящо, окъпано в отчаяние и възторг човешко сърце.

Бъдете здрава! А аз... ами аз отивам при моите ученици, на които никак, ама никак не им се чете художествена литература, понеже от измислени истории нямало никакъв смисъл, пък моя милост ще ги убеждава в обратното.

Пловдив, 20 октомври 2006 година

tisss

________________
_{* Писмо до поискване.}

Екстри: