Въведение ІІ

Човек, достигнал пълно съвършенство,
изобщо не се нуждае от слава, освен дотолкова,
доколкото тя улеснява началото на всяко дело,
като създава доверие.

Плутарх, „Животописи”, из „Агид”

("Случаят Глория") АЗ, СВИДЕТЕЛСТВУВАЩИЯТ! (2.)

_{С това есе бе открита първата ми тема във форум „Език и литература”. Измъкнах го тогава от стотиците есета само за да привлека внимание, с чисто рекламна цел, но не от тщеславие, не заради голото „Елате, ме вижте!” Препечатвам го наново, защото по-ясни стават внушенията му в логическата последователност на тия записки. Възможни са незначителни разлики, понеже го прехвърлям не от първия постинг, не механично, а пак набирайки го на РС-то както е в самата хронология на записките.}

07.04.2000. Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всекиго от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представя колко силно сме зависими един от друг, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе – и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно!

Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а… с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества върху мястото, отдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един кротко се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

Действително космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, по-сърцераздирателно звучащи; едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам – има участие божественото, богът, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения хора. Даже не са подозирали какъв дар ни принасят тия някогашни живи.

И ние, също като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме на гърбовете си. Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.

Не ми е присърце сляпата вяра, аксиомата, дето ни помага сами себе си да разберем; присъствието на свръхразум над главите ни ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам… но с моите си очи, не чрез Очите на друг, който ни гледа от космоса. И като знам колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта е духовната ни сила.

Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински не кърши ръце заради тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като тебе.

Наричат това „призвание”, „да откриеш бога у себе си” или „откровение”, но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който малко от малко има усет, го усеща, но не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно като Любовта.

Как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие*. И дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? Ужасно и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати някъде дебели крепостни стени и ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.

За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… После се завръщам към нея като в майчиния дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си.

Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз, и без нейните напътствени тревожни и назидаващи погледи, съм си неин син!... Но не, те искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.

Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към тоя дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че е забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, то не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателствува не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата от собствения си простодушен стил на живеене.

Та вижте посредствеността, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя! То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри… Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива има предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква.

Какво значение, че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш послание от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив – та той дори не си е правил труда да записва, просто – говорел, подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности.

Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го… И си представям как доволно потривали длани екзекуторите, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап, възгласяла въодушевена: „Ола-ола! Няма го вече Смутителя. Светът пак си е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен”.

Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Христос… Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани 27793-те стиха на неговите поеми. Триста години са били необходими, докато се намери някой да открие заровеното съкровище: това са дванайсет поколения; заслужава си да споменем тоя факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла.

Огюст Роден, създавайки поръчана от общинската управа на един френски град (Лил) групова скулптура на достойната отговорност да си гражданин, защитник на Отечеството, първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!... Замислим ли се обаче, няма как да отречем – за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го: и в резултат – няма я магията, внушението липсва.

Колко самотен е човек, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над бушуващото море! Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с големи червени букви… Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над главите и площадите по света Кукловод.

И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират „привързаност”, „съпричастие”, „пламенност”. Уморително е така да се живее. По-леко е да бъдеш талантлив (т.е. наистина свободен), отколкото посредствен.

08.04.2000. Стихотворение… Измъчва мозъка ми да го конструирам по най-добрия начин и няма да се отърва от тия два образа, докато не ги захвърля зад гърба си, записвайки ги върху тоя лист. Ето го!

Бременна в осмия месец тя плуваше по улицата –
дрейфуваща бригантина, издула по вятъра
всичките си платна…

Баща ми чак подир смъртта си проговори с мен. Майка ми – обратно: приживе толкова обстоятелствена, сега мълчи, обрасла с гробищна тишина. Дали не успявам да я чуя, защото се е сраснала с мен!? Тя ли е бригантината с издути в осмия месец от бременността всички платна по вятъра или – може би! – момичето, което (на 19 години) долетя с нощния влак от Добруджа, уж само да ме види, понеже така силно ме обича, и това „уж” продължи петнайсет изнурителни години; и когато се отмести, когато смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия и мрачен тунел на света под океана от печал.

Следва

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Тъй като точно днес е т.нар. „ден за размисъл” преди изборите за Президент на Републиката, много ми се ще повече евентуални гласоподаватели да прочетат това есе. Да му хвърлят едно око дори такива глашатаи на Правдата, като Albert, ефр. Праз, domein, развилия свръхактивност във всички възможни форуми на Интернет AngelPotter-filopsy, всички онез адвокати на демокрацията, така параноично убедени в правотата си, така инфантилни в агитацията си.

Пловдив, 21 октомври 2006 година

tisss

_______________________________________
_{* Вж. новелата "Ася" в темата "Крайпътен ресторант".}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: