Въведение ІІ

Човек, достигнал пълно съвършенство,
изобщо не се нуждае от слава, освен дотолкова,
доколкото тя улеснява началото на всяко дело,
като създава доверие.

Плутарх, „Животописи”, из „Агид”

("Случаят Глория") АЗ, СВИДЕТЕЛСТВУВАЩИЯТ! (3.)

_{Продължение}

04.05.2005. Отрицанието затвърждава!... Щом отричат нещо, значи то има (макар и с отрицателен знак) тежест в разсъжденията им. Иначе биха ли отрицавали?!... И с колкото повече страст го отхвърлят, толкова значи по-важно за техния живот е било. Защо „било”! По-скоро бива да се каже: „още е”.

Как ще обясниш на глухия що е мелодия, на слепия – що е цветна градина, на глупака – що е философия! Душевната посредственост настоява подир всяко усилие наградата (в материални знаци) веднага да последва. Това са т.нар. „хора на тънките сметки”, „уплашените да не се минат”, „стремящите се към лична изгода от всяко положение”, накратко казано – конюнктурщиците. Отвратително е да спориш с тях. Приеми ги с разбиране и съчувствие. Обграждай ги, колкото можеш, с любов, понеже не съзнават какъв разкош е да се отскубнеш от грижите по материалното. А най-добрият начин за това е, като не отдаваш повече усилия върху придобиване на власт, слава, вещи, отколкото нормално си заслужава. Нарушиш ли мярката, изгубен си.

Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави и омразни дори на себе си. И за какво? За някое кокалче, трошица, залъче от нечия трапеза. Личат по недоверчивите муцуни. Опасяват се, че някой все планира да ги излъже, да се възползва от тяхното, да ги измами. И така измамникът себе си наказва; хапят го хищно собствените му бесове. То не е страстта да бъдеш, а тъпата лакомия да грабиш, която се не засища, докато не излапа самия лакомник. И ходят като прокажени между нас.

05.05.2000. С лъжливи факти могат да ме заблудят, със стила си обаче не! Не във факта, често – откъснат от контекста и средата – е истината; истината е в стила. Още повече, че фактът е винаги нещо по-кратко от стила, който се гради върху продължителност и система от факти, интервали, паузи, повторения, привички. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познание; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, но не е сигурно дали то е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение. При стила няма как да се заблудя, ако съм съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Например, стилът на Сократ е човеколюбиво-патетичен, и с това леко ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, и то също не ми е по вкуса; виж, стилът на Аристотел най ми допада от тримата, защото е кристално ясен, не се разпростира надлъж и шир, па и веднага схващам посоката на неизбежната манипулация (казано в положителен смисъл). Нали! – не е задължително да въздишаш тежко и сластно, ако си влюбен. Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави, защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

Интересно! Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел пък - ученик на Платон, е с 43 години по-млад от учителя си. Епикур – ученик на Аристотел, е с 43 години по млад от Аристотел... Случайност ли е или закономерност? От кого би следвало да се уча? Кой е тоя, роден около 1905 година?! Древните елини честват т.нар. акме (върхова форма на духа и тялото), когато човекът изпълни четиридесетата си година.

„Тук-таме, макар и мимоходом” – фразичка на г-н Георги Първанов, лидерът на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната „Панорама” на Българската национална телевизия. „Може би ще има опити за протест, но те ще бъдат безуспешни” – реплика на друг плондер от БСП. „Вижте какво, аз ъ-ъ-ъ смятам, че са големи” – отговорът на г-н Красимир Премянов на въпроса „Как смятате Вашите шансове да бъдете избран за председател на БСП на конгреса?” В известен смисъл тия трима „лидери” дори са ми симпатични със своята ярка посредственост.

16.05.2000. Блез Паскал писал своите „Мисли” от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота, година, като силно отдаден на християнската догма човек. И въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки фанатик. Има доста „мисли”, които бих оспорвал: отбелязвам си това-онова по страниците на книгата. Но и за доста неща се смятам ограбен от г-н Паскал (1630-1669 г.), защото съм ги мислил за мои си открития. Ето такова едно съвпадение: „Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество”*.

„Кристо е загадка”... (за Христо Явашев). Ами Пабло Пикасо?! Имитатори на изкуство?! Нещо като нищо. Или – гавра с благоприличието на нормалния живот. Шарения с претенции като сноб с фрак, дипломатически цилиндър и налъми на бос крак. Защо е това предизвикателство! Липса на творческа енергия, прикрита като изблици на мощ??? Не знам. Мирише ми на мокра перушина, на импотентен представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи. И какво като снобеещи критици с университетска титла ги прехвалват, подмокрят се от възхищение пред всяка изгъзица, която сътвори "геният"? Така ли не се намери един нормален: някой овчар от планините, простоват селски бъчварин или самотен мореплавател, който рискува живота си в океана, да ги предупреди да не се гаврят с изкуството, с бога у всекиго от нас!? Да вървят по дяволите! Вдън земя да се провалят дано!

17.05.2000. Бъбрели си някога, когато майка била бременна с мен. Бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестри за грижите около новородените. Добре, ако бебчето е кротичко; ами ако се случи някое ревливо джераме**? „Какво ще правиш, а, Надке?” И милата ми бъдеща майчица рекла: „Ще го бия – ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато не млъкне”... Заседнало това „ще го бия, ще го навра” у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато по-късно съм се пръкнал, и когато наистина съм се случил не само крайно пиклив, но и крайно ревлив, притеснени посрещнали дошлата от Пловдив в родния Пазарджик изтормозена, със сини кръгове под очите, силно отслабнала Надка все с тоя тревожен въпрос: „Как е! Живо ли е още бебето?”

Петгодишен. Преселили сме се отскоро в една изба на пловдивската уличка „Ниш”. Виждам се току-що изтърчал на слънчице. Сутрин рано. Слънцето се вдига откъм моргата на държавната болница, заслепява ми очите, та минава доста време, сълзя, докато свикна със светлината. А по небето над мен тържествено бръмчи самолет на „ТАБСО” (транспортно авиационно българо-съветско обединение, тъй си го разкодирам това съкращение).

Кажеше ли госпожа Дора Попова, класната ми учителка от първи до четвърти клас, че ще има родителска среща, свиваше ми се стомахът на буца: знаех си, вечерта пак ще има „дървен господ” (т.е. пердах). Чаках майка да си дойде от училището, чаках я вън, на улицата. И тя все със зачервени очи си идваше. След десетина минути излиза на вратата и почват ей такива дипломатически преговори...

- Хайде, прибирай се.
- Ще ме биете ли?
- Няма да те бия.
- Ами татко... Той ще ме бие, нали?
- Ще видим.
- Е, тогава няма да се прибера.
- Баща ти е каталясал от работа. Сядаме да вечеряме.
- Не ми се яде.
- Цял живот ще ни излагаш! Омръзна ми. Не те е срам! Да се червя аз заради него... Хайде, че комшиите нас гледат!
- Няма да ям.
- Ей сега ще излезе оня!... Ще видиш ти!
- Нищо не съм направил.
- Нищо ли??? Ела да разкажеш.

Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Че и хленченето не ми се удава... Без вина ли! Знам си всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие!?

Майка хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите: слиза шест стъпала надолу към избата. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите момчета са си по къщите; чувам, шуртят чешмите в съседските дворове: приятелчетата си мият краката, а аз - чорлав, с мръсни боси нозе, по гащета и потник – вися немил-недраг под звездното небе. Къде да ида! Навъртам се край прозореца около час, па поемам дъх и се затътрям към избата. Само че преди да хлътна долу, след като съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на двора, мажа плюнки по бузите и по клепачите – да видят, че съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Но не ми се разминава...

Влизам. Не ядат. Седят, чакат ме. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:
- На кого, бе... на кого се е метнал!!! – Бърше очи: - О-оф, от теб, мама, стока няма да стане!

И се почва... Най-чудното е, че подир тежките думи и бащините шамари манджата ми се услажда. След като бурята е отминала, чувствам се нов човек, чувствам се здраво стъпил на земята, приет, привързан към семейството, като длъжник, който честно си е платил борча. Примъквам се към леглото с наболяло тяло и бистър мозък на новороден.

Сега, 42-43 години по-късно, детето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а то - босоногото, шепне: „Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте толкова строги, но и толкова добри с мене!” Подобни ми са отношенията и с моя роден Пловдив.
______________________________
_{* Блез Паскал, „Мисли”, изд. 1987, с. 180.

** На тоя диалектизъм съответства думицата "копеле", с която кой знае от какъв зор софиянчетата се титулуват помежду си в знак на дружелюбие. Бел.м., tisss}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: