Въведение ІІ

Човек, достигнал пълно съвършенство,
изобщо не се нуждае от слава, освен дотолкова,
доколкото тя улеснява началото на всяко дело,
като създава доверие.

Плутарх, „Животописи”, из „Агид”

("Случаят Глория") СЪЛЗА ИИСУСОВА

19.05.2000. Дали заради представата си за бог прекалено отдадените на религията християни не пренебрегват човека? Колко ли уязвим, слаб трябва да се е чувствал някогашният простосмъртен, че да измисли бог в образа на баща и наставник над себе си? И то не само господ, който съветва, но и господ – който уж обладан от любов към нас, ни наказва заради грехове спрямо представата ни за Добро и Зло.

Дълбоко подсъзнателно Блез Паскал – подозирам – е атеист: човекът му е по-мил от бога. Иначе защо би уверявал така болезнено страстно световния Суверен в своята привързаност и синовна почит? Крепката вяра е видимо кротка, спокойна, а не трескава и разискрена като луда любов, като пламък от слама. Трескав и с фанатично горящи очи е неувереният, току-що оглашеният, току-що приетият в лоното на Истината от най-висока инстанция. То е като влюбеност, която наподобява любов, ала не е още Любовта, а е повече егоизъм и самолюбуване пред огледалото.

За да приемеш, е необходима доза спокойствие. Достойнството винаги е – освен всичко друго – спокойствие, това му е основно качество. Спокойствието, че си гол, като на длан открит пред безстрастния взор на Небето, че никой отгоре със златна или памучна нишка не заприда съдбата ти, а това, което си, е резултат от твоята духовна леност или творческа енергия; да приемем това положение, мисля си, се изисква много храброст.

Не противопоставянето на „вярващи” и „неверници”, не това е ключ към загадките на човешката драма. Мен светците трудно биха ме развълнували; без да отричам подвига им, далеч повече ме изкушава какво става с грешника, на когото черковната и религиозната канонична представа отрежда ролята на овца или агне в милиардното човешко стадо.

Фрагмент 564 и следващите, особено фрагмент 570, от „Мислите” на Паскал са повод за горните бележки. В тоя фр. 570 французинът, един от блестящите умове, на които се позовава съвременна мислеща Европа в самочувствието си на цивилизационно средище от началото на третото хилядолетие, се пита: „...Защо това (предричането на първото пришествие на Иисус – бел.м., Г. Б.) е било направено неясно”, т.е. кои са причините да не се съобщи пряко за предстоящото идване на Месията.

Допълвам г-н Паскал: Понеже Библията е писана по каноните (според изискванията) на изкуството, които диктуват, че неясното винаги носи по-силни внушения, много повече душевен трепет.

После, авторът на „Мисли” нарича евреите „този чувствен народ” и – смятам, е абсолютно прав от тоя факт да извлича логическото откритие, че – разочаровани в очакванията си да видят Някого (Него), блестящ в материалното си великолепие, намятат Бога с образ външно подобен на тях самите: уж най-обикновен оратор и разказвач на притчи… „Разочарован от безславното и бедно пришествие на Месия, този народ се превърнал в негов най-жесток враг”*. И по-нататък: „По този начин хората отрекли и разпнали Христос, който бил позор за тях, са същите, които пазят книгите, свидетелстващи за Него, в които се казва, че те ще се срамуват от Месия и ще го отрекат. Отричайки го, те доказали, че е Той”…

Чудесно е да превърнеш най-върлия си враг в предан свой защитник, в своя крепост и храм с висока до небесата двехилядигодишна камбанария. Толкова човешко е това привързване! Илюстрация на тая логика (парадоксална наглед) е съдбата на Савел Разбойника, най-злостния гонител на ранните християни в Юдея и Палестина, римския военачалник, трансформирал се впоследствие в първостроителя на христовата черква апостол Павел... най-интелигентната личност сред апостолите, по-прозорлив и от евангелиста Йоан.

Нужен ли ми е религиозен трепет, за да се възхищавам на това висша степен познание върху странностите на човешката природа! Печално е, че коментиращите гибелта на Богочовека в плът обикновено приключват там, отдето би трябвало да се почва – че именно крещящите в екстаз „Осанна!” часове по-късно ще отскандират пред Пилат Понтийски своето бясно „Да бъде разпнат!”

Тук е запевът на философската идея, нейното въведение, а именно: че фанатично отдаденият на една кауза, неуравновесеният поради сляпата си еуфорична „вяра” поклонник за миг е в състояние да ти стане най-ужасен отрицател, отявлен враг, склонен да желае смъртта ти. С други думи изречено, случилото се с Иисус в човешка плът убийство звучи призивно за Вяра, осмислена и уравновесена от горчивия опит. Тая е Вярата, а не сляпото доверие, на което основно разчита и днес християнският клир, пък се случва непрекъснато и в политиката, и в манипулацията върху гърба на цели нации. Сълзата Иисусова – ето кое ме вълнува до кръв.

Мисля си, че към Иисус всеки сам си прокарва пътечка в духовността, с диалози сам населява вътрешния си пейзаж, с диалози... като перипатетиците в Древна Елада, разхождайки се под звездното небе или разнежен сред кристални утрини и дъхави поляни, предвкусвайки чистосърдечно зората.

Не оспорвам Църквата. Ала не съм сигурен, че Църквата е единственото преддверие към висока нравственост, към действено човеколюбие. Несъмнено Църквата е храм за общение с бога; пътищата и храмовете на съвестта обаче са навсякъде около нас, където пулсира хармония и хубост. Именно заради това ни е нужен някой - обул на бос крак сандали и с трънен венец на главата вместо царска корона, да ни каже как сетивата си сами да отворим за красотата у нас, как за себе си да поемем отговорността.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Само така - поради сляпата им фанатична отдаденост на комунизма и изобщо на хищната химера, създадена от г-н Карл Маркс чрез "Комунистическия манифест", стават понятни трансформациите, които се случиха в България след ноември 1989-та. Кресльовците от разните "антикомунистически" партийки - особено в СДС, а напоследък и в ДСБ! - всъщност са закоравелите някогашни "най-достойни, свикнали да крачат в първите редички" партайци от Татово време. Вгледате ли се в биографиите им, няма как да не откриете генезиса на тоя гняв, типичен за най-злостния комунизъм. Такъв е не само г-н Иван Костов; такива са и господата и госпожите, които с крещене по митингите си извоюваха място в управлението на Републиката. Тия са несменяемите управленци на моето отечество от седемнайсет години насам, първи помощници на пребоядисалите се комунисти, ченгета и доносници в БСП и ДПС.

Пловдив, 24 октомври 2006 година

tisss

____________
_{* Цит.съч, с 242.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: