"...Театър или в конкретния случай - литература на абсурда... Както и да го наречем, в ситуациите, които сте описали, всеки момент и днес попадат толкова много хора!"
МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО
Ще ви издам една тайна: мелодиите. Те се появяват някъде у мен и ме изпълват, изпълват като голяма черква; всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, аз не ви познавам, нищо не бих ви казал, понеже очите ми са затворени за вас и за останалите наоколо.
Когато открай-докрай се изпълня от една мелодия, аз изпитвам най-сладко блаженство, аз съм на Седмото небе и всички хора с техните дребни грижи, и всички хора с техните дребни радости са ми чужди... защото – независим и от себе си – се издигам нагоре, над всички, над всичко и... пея.
Те не могат да се чуят. Чувствам ги някъде вътре у мен, но не съм сигурен къде точно ги чувствам. Лошото е, че се появяват толкова рядко, а и живеенето изобщо е нещо, прекалено угрижено.
Когато умря Дино... една седмица подир това си наложих да бъда добър, много мил човек. Ставах преди останалите, измивах се тихо в банята и излизах от къщи. Опитах се никого да не безпокоя, светът да бъде доволен от мен. На тролейната спирка заставах мирно и кротко, обърнат към себе си; не се взирах в очите на хората, както правех преди, а гледах нозете си, като се стараех да мисля безобидни неща, например, колко добре му стои вратовръзката на някой политик.
Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на определено място – градската Чифте баня, постройка от ХV или ХVІ век. Оттук поемах пътя си. А пътят ми не бе сложен: първо минаваше през телефонната кабинка вдясно от тунела, просвредлен под Трихълмието. Влизам, вдигам телефона, набирам напосоки шест цифри, и когато мъжът или жената отсреща се обажда: „Ало, кой е на телефона?” – казвам тихичко: „Смилете се, моля Ви, смилете се. Дино умря”.
В най-добрия случай чувах гласа на някой възрастен човечец: „Бог да го прости!” – но аз не съм набожен, не вярвам, че бог съществува, и такъв отговор ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламката, за която се хваща удавникът, а ние знаем, че въпреки усилията му, той все пак ще се удави; но е тъй сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга възрадван към нещо, дето го няма изобщо в света.
И тъй, хората до един (с изключение сегиз-тогиз на някое старче) ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха с нагли фразички, които трябваше да докажат колко не им пука за моята мъка, колко изобщо не ги интересува кой страда в тоя свят, псуваха ме дори. Звучните псувни съпровождаха моите мелодии в Пловдив от най-ранното ми детство.
На втората сутрин очевидно изперкал тип ми рече: „Вървете по дяволите с вашия мъртвец! Аз съм жив и не ме интересува нищо друго”.
На четвъртата сутрин женски глас унило запротестира: „Защо настоявате и ние да страдаме!? Оставете ме моля, имам две дечица…. Не ни безпокойте, моля ви. Достатъчно грижи си има всеки на тоя свят, достатъчно болка. Повече не безпокойте останалите хора, умолявам ви”...
И аз понасях върху гърба си тъгата по Дино. Вървях бавничко по тротоара с надвисналата над него мека и гъста, почти непрогледна мъгла. И ми беше тежко. Чувствах се в плен на болезнена печал. Беше ми ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите хора.
А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха задъхани с мен по улицата, задминаваха ме, избутваха ме от пътя си право в някоя локва, без да се извинят, без дори да ме забележат. Дотолкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел, сблъскваха се на някой остър ъгъл. Случваше се да ги погледам как се налагат първо с думи, после с юмруци. Между другото, онова племе – адвокатите – от тези човешки неразбории смъква луди пари.
Повечето запъхтени и опиянени от своята, според тях – страхотна идея, пресичаха срещу червените светлини на светофарите. Леките коли, камионите и автобусите със свистене и занасяне на колела върху влажния асфалт заковаваха метални муцуни насрещу им. Тези хора рискуваха живота си за някоя фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът им да пукне от завист. Да-а, повечето рискуваха очевидно живота си при всяка непредпазлива стъпка, ала бяха доверчиви хора, вярваха, че има господ над главата им, поне Ангел Хранител е разперил широко красиви белоснежни крила, та не мислеха колко бързичко, колко рязко може да приключи това шоу животът.
Никой не мислеше за това, защо сме на тоя свят. Може би единственият бях аз. Виждах как цялото това множество с хилядите си усти и носове пъшка в тролея, мърмори или мрънка, докато чака да докарат вестниците сутрин, как бърза и как направо ще си строши стотиците хиляди нозе да препуска през живота, само и само да грабне трошица преди врабчетата. И защо тича това Многохилядно множество? Закъде изобщо се е забързало и запъхтяло!!!
Но тъгата по Дино не ми даваше време да мисля по-дълго за тези работи; тя ме принуждаваше да се страхувам.
Времето на моя живот разделих на две части: Слънчевата епоха до смъртта на Дино и Ерата на мъглите след смъртта на Дино.
Когато съм се появил на този свят, Дино бил вече доста пораснал физически и някои плахо вече го наричали мъж. Той ме вземал в ръце, разглеждал ме като ревлива и крехка, много крехка и чуплива вещ... опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее криво-ляво раните от една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, Дино се отървал с някои драскотини по душата и с много-много спомени, които ми разказваше с голяма неохота понякога, подир страхотен хленч, настояване и фантастични обещания от моя страна да бъда верен и послушен син, такъв син, какъвто светът до този момент не е виждал. Та ето една от тия истории.
Взводът на Дино трябвало да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно, при това допълнително усилена, немска част. Започнали атаката късно вечерта край реката Драва и край селца с ей такива повтарящи се имена: Драва Чехи, Драва Соболч и Драва Полконя, с осем леки и две тежки картечници. Куршумите светели като златни потоци от новогодишни фойерверки.
Докато да направи първите си няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от тях се страхувал да не загине нелепо; в разгара на сражението обаче, когато наистина били тежко наранявани и убивани, страхът се изпарил. Да се чудиш как става това: как у плахия допреди миг човек се събужда разгневеният хищник, жаден за кръв, ненаситен да убива всеки, оказал се насреща му.
Дино се увлякъл напред, дори направил онова, което канцеларските плъхове в тила, ония тъпи плешиви канцеларисти с по две и три едри звездички на пагона отразяват с изплезен език в Историята чрез фразичката „пробив на локалния фронтови участък”. Нямаше да ме има, ако не бил онзи дяволски приклад на немската лека картечница "MG". Заблуден куршум ударил приклада и го превърнал на късчета, защото куршумът бил „дум-дум”, предназначен специално за трошене и раздробяване на човешки кости.
Така започнало продължителното отстъпление на Дино. Което външно никой и не подозирал. Било като изтрезняване след тежък запой.
Малката война се оказала не по-малко опасна. На три годинки, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж-завинаги от пикливите пеленки, умирисани на урина и бебешки фекалии във вид на зелена чорба, както и намерението веднъж-завинаги да престана да слушам как щели да ме изхвърлят от прозореца, колко досадно ревливо, подло ревливо същество съм. Значи, преживял съм този период на отчаяние от собствената си посредствена личност, докато Дино едвам преживял даматична форма на малария.
Спасили сме се по чудо. Впрочем, за миналото с него рядко говорехме. И не че сме се страхували от нещо, а понеже обичахме живота in live.
Когато навърших моите първи десет години, Дино ми издаде голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това!
Дино срещна една хубава жена. Тя също го хареса, и необяснимо защо – двамата започнаха да странят от мен, отдалечаваха се в някоя горска местност да се любуват един на друг, да се прегръщат, целуват и галят сред песента на щурците и лекия полъх от пеперудени крилца.
Губеше ми се с нея по цели дни. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да потискам самолюбието си и му казах: или нея, или мен. Тогава, след като мълча два дена, за първи път ми спомена за мелодиите.
Когато бил с Нея (присъствието й винаги да съм бележел с голяма буква, негово щуро настояване, на Дино)... Та когато бил с Нея, мелодиите го изпълвали целия като самотен параклис в планината, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нагоре-нагоре... все по-нависоко, като хлапе се радвал на глупости, моля ви се! – на цветовете на дъгата, на вятъра, който рошел косите му, на облачето, което му изглеждало тъй очарователно пухкаво, на небето, което му се струвало бездънно, на земята, която му изглеждала хем необятна, хем майчински ласкава със своите птици, насекоми и животни в гъсталака. В такива моменти плачел от щастие.
Не зная, помъчих се да го разбера тогава, но докато ги виждах двамата заедно с мацката, бягах и аз по-далеч от тях и в някой закрит прашен ъгъл изплаквах пред мишленцата и бръмбарчетата си своето детско нещастие и самота.
За бъдещето почти не говорехме. Дино никога не каза: „Това ще направя”. Предпочиташе да върши нещо вместо да бъбри и да мечтае на глас. Спомням си как веднъж отидохме на лов...
Тръгнахме уж за зайци, но край пенлив кристално прозрачен ручей съзряхме нещо, което май беше хищник, и Дино предложи: „Значи, убиваме вълка. Свършваме и ние едно добро за тоя свят”. Съгласих се. Никой не беше ни учил как се трепе хищник, още повече – вълк. Тръгвам полека към вълка, като си придавам безразличие. Бях примамката и разбира се, беше ми адски нанагорно; а Дино трябваше да направи най-лесното: да стреля. Ала той трепереше, сякаш си преговаряше маларичните пристъпи.
После, противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. „Попаднали сме на пес” – усмихваше се Дино. Изразът на лицето му в оня момент: успокоен, лъчезарен, силен, мъжествено решителен. Това няма как да забравя.
Имаше и едно ловно куче. Двуцевката държеше окачена на стената в кухничката, а кучето – ирландски сетер вечно дреме под нея върху стара, залъскана кожа от червено яре. Към това куче Дино беше милостив: носеше му храна от работническия стол, решеше го с кокален гребен против кърлежи и го наричаше Джон. Джон беше отличен едър пилчар. Расов хубавец. Същински аристократ сред песовете-помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино – бе тази, че никога не се заяждаше с крадливите цигани, с чуждите песове зад оградата, лаеше рядко с дрезгаво дебел глас и обикновено стоеше замислено и космато като Сократ.
И така, един ден Дино трябваше да умре. Почти всичките ни познати полекичка, деликатно го подсещаха, че му е време да ни напусне, тъй да се каже, да освободи мястото тук, на земята, за някой с набръчкана кожа, тъкмо изскочил от майчината си утроба дрисльо, утрешен юнак над юнаците, най-малкото – двуметров плешив тарикат с нагла усмивка на зурлата и по халка на всяко ухо. И той го направи кротко и тъжно, както беше направено всичко, от което се състоеше животът му.
Събраха се хора. Настояваха да го погребем по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, обаче има природни и физически закони, които не се съобразяват с нашите чувства, нали! Тъй ми говореха хората наоколо, но аз не желаех да се разделя тъй бързичко с Дино.
Мина седмица. Той стана грозен и целият някак посивя. Тогава се уплаших от него и казах на хората, че е наистина дошло времето да го погребем. Хората го вдигнаха от хола, махнаха свещите, изчистиха восъка от пода и тавана и отидоха да го погребват, а аз всеки път, при събуждане от сънищата си, тръгвах подир скромната катафалка сам-самичък да го изпращам до старото градско гробище. Вървях в мъгливото и дъждовно печално време и се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Но това с всеки изтекъл ден, с всяка отминала във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една сутрин се простих с мисълта да приличам на Дино.
Започваха моите Малки войни.
София, кв. Герена, Януари 1968 година
БЕЛЕЖКА от днешния ден:
Разказът е начало на цикъл от седем разказа, писани между 1965-та и 1970-та. Сред тях е първият ми разказ изобщо – „Крайпътен ресторант”, писан през лятото преди казармата в Пловдив. Виж, „Мелодиите на Дино” ми хрумна като атмосфера в полумрака на голямата читалня в двора на Софийския университет Климент Охридски", но го писах не там, в уютната изискана атмосфена на библиотеката, а на най-проста паянтова маса, отрупана с лулите и кесиите рязан тютюн на Пешо от Кубрат, край редицата вмирисани обувки отсам вратата, докато Богдан от Перник - вторият от съквартирантите ми петокурсници, изпращаше приятелката си красивата Роси – интелигентна софиянка, с която се любеха три пъти седмично, което на нас, двамата с Пешо, ни бе известено от „График за ползване на квартирата”, прикован с кабарчета към вратата, вдясно от огледалото с парфюмите и самобръсначките на човека от Перник. Кратко казано, живеехме трима (четирима с Росито) в сутерена на улица „Георги Гачев” № 20, при едни дървени шопи общо за трийсет лева месечен наем. Славни времена! Шкембе-чорбата струваше 0,07 лева шоличката, а хлябът не се и плащаше. Бъркай в панера с филийките, яж на корем! Социализъм, бабам!!!
Пловдив, 25 октомври 2006 година
tisss 
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Крайпътен ресторант
Отговори
Цитирай
