Порто Фино ІІ

НЕПОПРАВИМО Е*

Непоправимо е това, което стори
със сърцето ми, Любима.
Ти влезе в мене като в дом
и ме превърна в облаци от розови мечти,
и вече аз не мога
да съм повече това, което бях.
Не съм от себе си сега доволен,
о, как не съм със себе си съгласен!
В сърцето ми ти влезе.
Ти влезе в тоя дом, Любима.
На иконите ми се изплези,
свещените ми бавни книги
изпъстри със рисунки смешни
на своята припряна реч,
въпроси хиляди зададе един през друг,
с кокетство женско поплака си...

И се оттеглям днес от свойто вчера,
цял изранен, доспехите си гледам
от разстояние - достатъчно за да те имам
до мен.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Момичето, за което е писано, днес живее на 40 км от Лондон, има дъщеря, доколкото съм чувал, която сега е на възрастта, същата възраст, в която майка й получи това посвещение като спомен от едноседмичен престой във Велико Търново, когато вечер ходехме в една кръчма по средата на централната им търновска улица, която кръчма повече приличаше на огромен яхър, и значи, там именно се запознахме с търновския художник Кафадарков или Кавадарков и тоя хубав човек на третата вечер вече предложи да я нарисува гола... Или да ни нарисува двамата. И после баща й ми звънеше да ми каже, че ще ме убие с нож, с пушка, с пистолет, ще ме удуши с колана си, описваше ми как се качил с мен в автобус по линията "26" и ако не били двамата му приятели да го спрат, щял да ми свети маслото още там, в препълнения автобус. Много подробно и живописно описание някъде преди полунощ. И така в течение на месец. И после това момиче се трови, прави опити да се отърве от живота, обаче нещата се наредиха от само себе си; тя се омъжи, роди, после се разведе и настояваше да се срещнем, даже имам спомен колко тъпо си говорехме в ресторанта край пловдивската Гребна база, после ми звъня преди да отлети за Франция, помня - спомена града Ница. Минаха още някакви си шест години след последния ни разговор и тя се обади от уличен автомат край Лондонското метро да ми проведе тричасова анкета между 19 и 22 часа българско време, значи - по Гринуич: между 17 и 20. Беше си формен разпит, и аз си записах после въпросите, с които ме обсипа от глава до пети. Излязоха точно дванайсет на брой, и между тях два-три бяха доста драматични, за да им се отговори ей тъй, артистично. Върховният въпрос беше... Добре-добре, спирам се.

Тая история е романтична, което още веднъж потвърждава старото мнение на някогашния ми приятел г-н Марин Кадиев, че съм за завиждане: само трябва да си седна здраво на задника и да опиша онова, което ми се е случило, по-точно казано... да опиша онова, в което съм бил едновременно сценарист, режисьор, актьор, че и недоволна публика, която тропа с крака и крещи "У-у-уууу!"

Животът е фантастичен подарък, не мислите ли! Та се питам отде тоя наплив, отде толкова виснали носове и клепнали уши, та се случва и да настъпя някое увиснало носле с вехтите си туристически обуща...

Пловдив, 28 октомври 2006 година

tisss

_______________
_{* Сб. "Кардиф", с.57}

Екстри: