Крайпътен ресторант

СРЕЩИ С НЕГОВОТО ДЕТСТВО

През последните дни на лятото семейството на Петър се премести да живее в една стара порутена къща. В двора имаше кладенец, водата му беше застояла и светеше на дъното. Край кладенеца – по земята и върху съседната ограда, а оттам и върху покрива на къщата, се виеше голяма лоза. В добре подредения двор растяха безброй цветя, които изпълваха вечерите със задушлив мирис, а на утрините придаваха чуден аромат.

В горния ляв ъгъл на източния прозорец живееше лястовиче семейство и вечер беше особено приятно да се слушат приглушените звуци, които издаваха уморените птици. Но най-хубаво беше вътре в самата къща. Подът скърцаше, не – пееше под нозете им. Един голям стенен часовник, повреден и застинал от незапомнени времена, поставен наскоро между двата прозореца на всекидневната, излъчваше строгост и някакво необикновено спокойствие.

В неделя сутрин семейството се събираше около дървената маса и веселото тракане на лъжиците о порцелановите съдове, пълни догоре с горещо мляко, изпълваше къщата. След закуска бащата излизаше навън сред големия двор, и като удряше с ръка гърдите си, казваше високо:
- Купихме си къща, ей!
Майката се подаваше иззад прозореца и кимаше усмихната.

Петър обичаше да прекарва времето си в градината. Застанал край някой храст, сериозен и вглъбен, той дълго разглеждаше пчелите, които кацаха и отлитаха от цветята. Неочаквано иззад ъгъла се разнасяха гласчетата на двамата близнаци. Те дотичваха розови и щастливи, пляскаха с ръчички и крещяха от удоволствие:
- Батко Петъл! Батко Петъл!
Оставяше да го дърпат за дрехите, да го щипят и замерят с камъчета: понеже такава беше обичта им. Често ги намираше на другия край на двора прегърнати, вкопчили ръчички едно в друго, заспали.

Така течаха дните, пълни с блаженство и спокойствие. Последните дни на лятото. После неусетно настъпи есента. Дърветата в двора незабележимо пожълтяха; пожълтяха и листата на голямата лоза. Небето изгуби млечносиния си цвят и бухнали облачета надвиснаха над старата къща. Неочаквано заваляха дъждове и Петър продължително се вслушваше в тропота на капчука. Нощем това беше безкрайно приятно занимание. Той обичаше да седи край източния прозорец – неподвижен и ням в тъмнината.

Сутрин се събуждаше в леглото си и пак чуваше капките, които се стичаха навън. Утрините сега станаха по-лениви. Слънцето се измъкваше бавно над земята и светеше бледо в рядката мъгла.

Майката и бащата обикновено разговаряха тихо в кухнята. После той чуваше пода, който пееше под стъпките им. Към седем те напущаха къщата, за да отидат на работа. Къде работеха те? Петър не знаеше. Това беше някаква далечна страна, която неизвестно защо се наричаше Там.
- Къде са те? – пищяха близнаците понякога.
- Те са там – казваше им Петър.
Тримата братя се измъкваха изпод топлите завивки, сънени и боси, и започваха своите всекидневни игри.

После листата окапаха. Земята се покри с мъртви, увяхнали цветя, които изглеждаха грозни – уморени и сгърчени в безспирния дъжд. Към края на есента дърветата съвсем оголяха. Дворът – някога пълен с хубави цветя, посърна и сега най-интересни за Петър станаха огледалните и прозрачни локвички, които се появиха край каменната пътека сред огромния двор. Близнаците тайно ходеха да си цапат обувките в тези локви: пущаха клечици, късчета хартия и се любуваха на отраженията си. После единият започна да кашля, разболя се и тези посещения бяха преустановени.

Голямата лоза в двора не даде плодове тази есен. Унила и безполезна, тя лежеше край кладенеца, по земята и върху съседната ограда, а оттам и върху покрива на къщата. Приличаше на заспала и тъжна змия.

Сега дните станаха по-кратки. В късните следобеди понякога Петър захласнат наблюдаваше бледата луна. Тя се появяваше светла и трепереща между дъждовните струи, между плътните мрачни облаци, които непрекъснато я застигаха. Тя се опитваше да им избяга, ала не за дълго: светла и трепереща, преследвана от облаци.

Вечер майката и бащата се завръщаха уморени след напрегнатия ден. Ядяха мълчаливо край дървената маса: бащата – едър, груб и добродушен, майката – мъничка, свита и нежна. Не говореха много често. Една вечер, след като се нахрани и след като бяха измити и затворени в шкафа всички чинии и лъжици, майката седна при бащата и се остави той да я целуне.

- Весело ни е тук – каза майката.
- О, да – усмихна се той и я погали с едрите си пръсти. Прегърна я и пак я целуна.
- Ще си направим нова къща, нали!
- Ще направим – отвърна той уверено и се наведе да я погали още веднъж.
- Не ми харесва тази – продължи майката.-
- Ще направим нова – каза бодро бащата. – Да, да! Без съмнение, ще направим нова къща. Защото най-важното е ти да бъдеш спокойна…

Дойде зимата. Това стана една сутрин. Всички се събудиха весели от необикновената белота в прозорците. Валеше сняг. Снежен прах, толкова ситен, се спущаше от небето и безшумно прелиташе край прозорците на старата къща. А вътре, във всекидневната, големият неподвижен стенен часовник придоби празничен вид. Стрелките му заблестяха, оловните му тежести не изглеждаха така грозни.

През зимата близнаците станаха още по-сънливи. Разхождаха се из стаите с прекрасните си играчки и както си играеха, заспиваха, вкопчили едно в друго розовите си пръстчета. Петър навеждаше глава, съсредоточено ги гледаше как спят.

Една неделя майката седна отново върху огромните колене на бащата, остави се той да я целуне и тогава каза:
- Скоро не сме имали гости.
- За какво са ни гости? – учуди се бащата и посочи навън, зад прозорците. – Нима не ти харесва тази тишина!
- Да, наистина – съгласи се след продължително мълчание тя. Изглежда беше премислила нещо в себе си.

Той я погали още, и още, и още веднъж и излезе навън.

Същия ден започнаха да правят снежен човек. Отъркаляха две големи снежни топки, закрепиха ги една върху друга в средата на пустия двор. Най-отгоре монтираха трета, по-малка, и бащата се захвана да извайва лицето. Хлапетата се въртяха около него и гледаха. Те размахваха малките си лопатки, хвърляха снежни топки и пищяха до небесата от радост. Падаха в снега и се търкаляха: по корем – по гръб, по корем – по гръб, изправяха се и пристъпваха по двора с важна патешка походка. Същински малки снежни човеци!

Накрая трябваше да се намери морков за нос на голямата снежна купчина. Майката прерови старите касетки, където държеше зеленчуци и плодове за зимата. Оттам донесе един морков, увяхнал и почти изгубил цвета си. Бащата постави моркова посред лицето и доволен се отдалечи, за да огледа това, което беше направил.

- Ето! – извика той. – Това се казва снежен човек. – Вдигна на раменете си двамата близнака и започна да подскача като конче в пухкавия сняг. Майката любопитно ги наблюдаваше, а двете хлапета пискаха от страх.

Отмина зимата. Снегът се разтопи и първите кокичета се показаха над земята. Пролетта беше дошла. По клоните на дърветата се появиха малки бледорозови пъпки, пъпките нараснаха и започнаха да се пукат. Заедно с жълтото на минзухарите се раззелени и тревата по припеците. В средата на април дърветата и храстите разцъфнаха в бяло и жълто, червено и бледорозово. Завърнаха се двете лястовици. През първия ден те поправяха гнездото си, пострадало от есенните дъждове и от студените ветрове на зимата. След това отнякъде долетяха още две птици и Петър изведнъж видя в горния десен ъгъл на източния прозорец началото на ново гнездо. През деня, към два-три часа след обяд, четирите лястовици кацаха върху тела за прането и продължително пееха.

Появиха се и няколко други птици. Те подскачаха между клоните на дърветата, провираха се и пърхаха, и цвърчаха между цветовете.

Майката и бащата се събуждаха по-отрано и Петър чуваше, както винаги, как те си говорят в съседната стая. Гласът на бащата – дебел и дрезгав, гласът на майката – тъжен и мек. Веднъж той дочу как тя плачеше. Плачът й беше тих и Петър, настръхнал в детското си легло, внимателно слушаше… Това не се повтори никога повече, но сутрин, изплувал рано от розовите сънища, той дълго лежеше неподвижен и ням. Когато майката говореше, това беше добър знак за него и той, успокоен, си мислеше за своите работи.

А вечер заспиваше уморен от впечатления и сънуваше старата къща, отрупаните с цвят дървета, лозата, която се вие, птиците и снежния човек, локвите, цветята в двора, белия кладенец с пробляскващата вода на дъното. Сънуваше още дървения под, който пее под стъпките, голямата потъмняла дървена маса, около която всички тракат с лъжиците си в порцелановите купички, пълни с горещо мляко. Сънуваше близнаците – двете розови хлапета, майката и бащата.

Но никога, никога не сънуваше себе си. Може би защото винаги заспиваше с широко отворени за света очи… там, във всекидневната, в детското легло, между двата прозореца – слънчевия и мрачния, под сериозния часовник, спрял заплашително от незапомнени времена.

Пловдив, април 1969 година

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Много ми се иска да напиша за това как го писах тоя разказ. И нищо друго нямам в спомените си, в тая стара дреб, освен плътни пределно ясни като материя усещания, които обаче не се поддават на словесно описание. Може би мелодия или акварелен портрет (а защо не – маслен пейзаж с интензивни цветове) биха свършили работа.

Пловдив, 28 октомври 2006 година

tisss

Екстри: