Въведение ІІ

...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

("Случаят Глория") СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

24.05.2000. Моят празник. Станах, избръснах се в банята; докато не са се размърдали останалите, провесих големия четириметров трикольор от балкона, па си направих силно кафе, запалих първата за деня цигара, седнах да пиша ей тия записки… Чудо голямо, ще рече някой. Толкова е свежо наоколо, че дори и да не беше празнична утрин, за мен пак е празник: най-хубавите минути от денонощието са това, малко ли е изгревът на един божи ден! Че то си е цяло чудо. Подир час някой ще издуе чалгаджийска музика, ще заръмжат автомобилни двигатели, ще проехти просторът, ще забръмчи от битови звуци, от делнични речи... и цялата магия ще се разлети на късове, ще оттече зад облаците или още по-нависоко. Престана ли да се възхищавам, да любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, навярно за мен животът ще свърши.

Празник е и за да си спомня за моя баща, дърводелеца Кирил. По неговия си мълчалив начин той ми е внушил радостта да си жив, да се трудиш пълноценно, именно в работата и движението да бъдеш щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широкия им смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротка усмивка отрича грандоманията, издевателствата, грубиянщината между хората. Една свещица ще запаля в негова чест. Да се свети името ти, татко мой, ти, който си в земята!

Българите страдаме, защото престанахме да ценим нравствеността. Ценим Слави Трифонов, понеже умело се гаври с всичко, освен с покровителите си. Ценим чалгата: въртене на задник, люшкане на преливаща женска плът, плюс мяукащи вопли за любов. Ценим бизнес-дама някоя си, само затова че успяла да измами ен-брой наивници като нас. Бесовете са по улици и площади. Бесове и алчност управляват държавата, а нравственото се е усамотило - корабокрушенец на островче сред море от душевна помия. Реша да повярвам някому и пред мен с цялата си строгост изниква въпросът „Как да му имам доверие на тоз хубав човек, като се е възкачил върху рамената на безнравственици: крадци, измамници, наглеци, лицемери, егоисти, убийци, мародери, предатели?” Защо ни един от големите престъпници, ето – вече десет години демокрация, не е наказан, дори косъм не е паднал от главата му?

За президента и за министър председателя на Републиката говоря. О как силно желая да са именно това, за което ми се представят!... Но защо и двамата ми припомнят оная фразичка на Петър Кошутански, някогашния главен редактор на вестник „Комсомолска искра” от Т. Живковите години: „Щом е началник, значи е правил компромиси със съвестта си”. Защо??? И сега ли е така!

Великодушието вземат за слабост. Идиоти! Великодушието за селяндурския им манталитет е нещо абсолютно непознато, terra incognita, тъмна Индия. За пет или пет хиляди лева са готови предано като куче да те пият с очи или да те убият на трамвайната спирка. Но и великодушието си има варианти. Re. прави великодушни жестове. Жестовете й не са салтанат, а нещо естествено, което не дири изгода, ами си е мила човечност... към колежка, с която работи, пък и към всички, с които има нещо общо. И мнозина от тия – обикновено то са по-заможни хора – приемат жестовете на момичето, дето само си гледа децата и бедства, гледат на нейните жестове с охотата на хитреци, на облагодетелствани, на които светът все има да им дължи: пари, почести, уважение, печено пиле на грил и дамаджанка домашно вино, обществено признание, паметник в градската градина, проститутки на Боровец или край басейна в частната им вила.

Въпросната колежка, например, стигна дотам в безочието, че с полученото от Re. се прави на великодушна към мъжа, по когото въздиша. Другата й поза е да изрази отегчение: „Оф, пак ли ти ще черпиш!”… Не й ли стане игричката – с мен например – посяга и сама си взема от онова, което – добре знае – не й се полага; и следва кършене на пръсти, смут пред Re.: „А той, Жоро няма ли да се разсърди!”

Тая селска пресметливост на дребно би ми била дори симпатична, ако не бе съчетана с особено скрупульозно отчитане на собствената й „велика дейност”; и още по-осъдително от нравствена гледна точка: ровичкане, подсичане, подценяване – където и доколкото й се удаде – на окръжаващите я.

Аман от слепци, от роби на личния интерес! Мислят, че не се вижда, а задниците им стърчат по-горе от дребнавите им умове.

„Нищо не прилича повече на милосърдието от алчността и нищо не е по-различно” – Блез Паскал*. Според Паскал – писал, тълкувайки Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран върху тия две начала в живота на човечеството; по тоя повод иде ми на ум пример и от моите си наблюдения...

Една от учителките събрала пари от децата в класа си и купила като дар за школото пластмасови саксии и сандъчета, с мерак посадила вътре подбрани цветя. Добре, ама някой изровил две от двайсетината коренчета. И какво става по-нататък! Дарителката обикаля из училище, разказва мно-о-ого подробно с каква любов, с каква грижа събрала парите, как също тъй с ентусиазъм купила саксиите и посадила китките. Воплите, вайканията, страдането на висок глас изпълват всички кътчета, дето се събират учителите да си пият кафето или просто да отдъхнат за миг от ужасно напрегнатата работа.

Естествено съчувстваме й... Това обаче продължава повече от седмица. Историята се преразказва нон-стоп, допълва се със съмнения към тоя и оня. Може би някоя от чистачките си е харесала от засетите цветенца?... „Не! Не ще да е от чистачките” – поклаща главица дарителката. Може пък да го е сторил някой ощетен в оценките ученик?... „Не! И ученик няма да е – пак се чува гласът. – Мястото е така заравнено, че отстрани не личи къде е било коренчето. Това ученик няма да го направи!” Тогава – казват й – трябва някой колега да е злосторникът. И въпросната многострадална Геновева артистично въздъхва: „И аз така мисля. Това ще е само някой от моите „добри приятели”. Ми снощи пак цяла нощ не съм мигнала".

Историйката е мижава като учителско самочувствие, ала внезапно ми изгрява с огнени пламтящи думи въпросът: „Защо е било това дарение?" Даряващият защо толкоз настоява да разберем какво великодушие е проявил! Дали всичкото вайкане на висок глас не е Алчност в смисъла, по който я тълкува Блез Паскал, позовавайки се на Библията?

Следва

____________________________
_{* Вж. „Мисли”, изд. 1987, фрагмент 663.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: