Въведение ІІ

...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...

Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.

("Случаят Глория") СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (3.)

26.05.2000. Не е важно толкова що е казано; по-важното е как е било казано. В начина, а не в думите, които често и лесно мамят, е Истината. „Господине, пък те ми казаха, че аз лъжа!” – рече ми Илияна от моя V-е и ме гледаше с открития си, детски още поглед така, че буца заседна на гърлото ми, доплака ми се.

30.05.2000. Обаждат ми се вчера, понеделник, към 11,30 часа на два пъти да ме канят да съм отидел в училището; дошли били двама от областния инспекторат по образованието да разследват Случая Глория по жалба на майката, някоя си Емилия Бутова. Същата г-жа Емилия Бутова или Вутова била пратила копие до г-н Министъра. И отидох. Къде ще ходя, та няма да отида!

Заварвам в директорския кабинет петима със строги, делови физиономии: двама инспектори плюс трима от училището. Канят ме да прочета жалбата, в която Бутова настоява да бъде наказана шефката на училището за „бездушно отношение”. Приложено е ксерокопие от две странички на Книгата за добро поведение в обществото с нарисуваните там фразички на четвъртокласничката Глория и посвещението „На Глория – с обич – от V-е”... Жалбата – подадена на 22 май лично от Бутова-Вутова, която се срещнала с възрастната инспекторка г-жа Илияна Заркова и представила нещата от своя гледна точка.

Колко ли сърцераздирателно ще да са представени „нещата”!!! Обръщам се към инспекторите: „И сте дошли специално за тоя случай?!” (Никой не си мръдна пръста преди три и половина години, когато моят ученик от VІІІ клас Цанко Ечев се преби, скачайки дрогиран от двайсетия етаж на блока на улица "Преспа" № 4, а училището се зарибяваше от наркопласьори, за което лично бях писал до общинската управа.) „Да – отговарят, - длъжни сме да разберем как стоят работите и да излезем със становище. Все пак г-н Министърът е уведомен за случая.”

Донесох от учителската стая още непроверения куп писмени съчинения на моите петокласници по темата „Защо човек трябва да бъде вежлив”. Четоха ги всинца с велико внимание и в пълна тишина. Само Заркова от време на време се възмущава: „Хм!... Гледай ти!... С какво ги заплашвала майката на Глория!” В последвалия разбор на писмените съчинения пак Заркова като рефрен повтаря: „Аз, ако бях на мястото на тая майка, по същия начин бих реагирала”.

След разговора, в едно от междучасията педагогическият съветник, тъй да се рече училищният психолог г-жа Йоана Георгиева, в училищната библиотека ми подхвърля фразичката „Хайде, да не казвам кои са изкарвали децата да вървят отпред! Позицията ти е недостойна”...Доколкото съм чел книжки, колегата ме сравняваше със СС-командите през Втората световна война, когато немците изкарвали жени и деца пред себе си, атакувайки партизански или войскови съединения на противника.

Седнахме с младия поет Гален Ганев да пием кафе в кафененцето срещу училище. Давам му да види записките ми по Случая Глория, преписани на пишеща машина. Чете ги внимателно. Вдига глава, казва: „С всичко съм съгласен, но не е трябвало да записваш лошите думи на Глория. Тук си противоречиш: цитираш апостол Павел – на злото да отвърнем с добро, да простим, а цитираните гадости на Глория не са знак, че си простил. Щом ще правиш добро, прави го докрай!”

Казвам: „Може да си прав. Май не съм добрият християнин. Помисли обаче каква би била реакцията. Значи... ето, мама, натрихме им носовете на ония; подаръци поднасят, подмазват ти се... Глория кога ще научи, че не е редно двайсетина да бъдат изкарвани лъжци само и само да излезе, че тя е невинна?” ...Ай че детенце, видях го отдалече това девойче два дена подир случая, на самия празник 24 май: стърчи над всички с половин глава: едро, яко, добре гледано и - доколкото разбирам от наобиколилите го деца с вперени в него очета, със самочувствие на тартор сред малчуганите.

„Бил си длъжен, щом ще прощават твоите ученици, прошката да е докрай.” Повтарям: „Вероятно си прав, но не забравяй, че живеем на Балканите”. Исках да му кажа, но не го казах: че опрощаваш ли докрай нечия гадост, оня човек отсреща тръгва изпъчен със самочувствието на морален победител.

Фино нещо е човешката душа. Ой, колко високо подскочила майката на Глория. Подскочила като ужилена от иронията в подаръците! Що да се смирявам пред тая нагла грандомания. На мое място как би постъпил, скъпи отче, апостоле Павел, това опитвам да си представя. Спрямо другите дръзки и напористи в пренебрежението, виж, към себе си когато усетят не грубост, а ирония – тия добре отхранени и тънкообидни хора, новобогаташи и нови разпоредители, се отличават с рефлекса на правоверния: за да угоди на тщеславието си, готов да съсипе всеки, който не е съгласен с неговото.

Училището е храм. Ако по подобен начин реагират родителите на моите ученици, какво би станало, питам. Казах на двамата инспектори, повторих, потретих, че и го почетвъртих: в тая историйка грижата ми е да защитя, колкото и странно да изглежда, правото на Глория да бъде възпитавана не от гледна точка на ненавистта, а от гледна точка на уважение към света. Опитал съм да защитя – колкото и странно да изглежда – правото на Глория да се покае.

Дали разбраха какво им казах?!

Следва

Екстри: