Това, което наричаме философия, съществува само за да помага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в свой дом. Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и без-раз-личността към философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям, към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво тогава ни остава?
Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо, важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на духа на човека!). Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно.
Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех със създаването на един ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, който да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти ще бъде постигнато ще се разбере скоро.
Какво представлява този клуб е видно още от самото начало. Моят стремеж ще бъде да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свежда до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определя от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл клубът-форум (и моите публикации в него) дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил.
Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може за съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?!
Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато.
Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви…
Да тръгваме тогава, какво чакаме?!
--------------------
Моят блог: http://angeligdb.wordpress.com/
Редактирано от AngelPotter (02.11.2006 13:26)
|
ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ
