Крайпътен ресторант

АНА ІІ

Много кратък разказ

На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя беше наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетгодишен мъж с красиви клонести рога.

Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно, зад гърба му си шепнат с ехидни усмивчици: "Рогонооооосец! Еееей, рогоносец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели, и когото размазваше безкрайните й изневери, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце и да го гледат с натъжени очи.

Защо не! Това също може да доставя удоволствие – в известен смисъл, макар че общо взето, е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

После тя се влюби бурно в един бивш затворник и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше – не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво и печено, се уплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката си четири писма, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си деца, с родителите, с мухльо и – в запечатан пощенски плик – с Любимия.

Дремеше му на Любимия! Седеше в центъра на града с компания в кафене "Havana", известно като "Раковото кафене" заради пушеците, и си правеше други сметки, докато тя с едър детски почерк подробно описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност. Ала театрото си е театро. Късно вечер, към полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше тоя човек!

"Кажи ми къде е тя сега?" – питаше Любовникът всяка нощ по едно и също време. "Тя е много далече оттук и никой не бива да я безпокои" – вълнуваше се съпругът. А Любовникът продължаваше: "Идеше ми да те претрепя, като видях на плажа миналата неделя как си я насинил"..."Тъй ли! Че ти къде си бил?" – питаше Мухльо. "Играех шах и тя се беше излегнала върху хавлията на метър от мене." "Как не съм забелязал!?" "Какво ще забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал досега жена, толкова всеотдайна в любовта. Ти собствената си жена не познаваш, аз я знам по-добре."

Полежа два месеца в психиатрията, походи зашеметена из улиците, пък отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душата, тялото, живота си, за честта хайде да не говорим! Залагаше и като че винаги печелеше, винаги ставаше на нейната. А Мухльо се сви като бъбрече. Почерня, кожата му стана прозрачна, костите на раменете му щръкнаха до ушите.

Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи и дружно все върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви илюзии и никак не им е до хорови декламации. Суров е животът, както казваше старшината в казармата.

Най-после налетя на един, дето като нея от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско и понякога се събличаха голи за кеф на компанията; момичетата ставаха общи за цялата тайфа. Някои от приятелчетата много си падаха по нея… Стана номер осми върху поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

Кралицата работеше в магазин за конфекция, за готови дрехи: костюмчета, поли, рокли, дамски блузки, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи и яхнии от близкия ученически стол. Потеше се от задухата и от неспирното влудяващо стържене на подметки из магазина. Караше се просташки с клиентите или хълцаше, неизвестно защо, свряна в най-забутания ъгъл на склада, за да не я забележат колежките й. Когато нарядко дъщерите й се вестяваха покрай щанда – "Мамо, мамо, мамо..." – пъдеше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

Мама се прибираше късно, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк или вермут, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо надуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друсаше върху избелелите седалки на последния градски автобус.

Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ – мечтаеха да бъдат щастливи...

Пловдив, октомври 1988 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: