Крайпътен ресторант

УНИЖЕНИЕ

Vulnerant omnes, ultima necat*

Когато дойдоха да отведат мъжа й, тя переше, ръцете й до лактите бяха в сапунена пяна. Пред вратата беше спряла милиционерската джипка, а от покрива на къщата се стичаше снежна вода. Видя го да излиза с едно овехтяло кожено яке… той, дето толкова държи на облеклото. Прекосиха дворчето, портичката изтрака, хлопна се веднъж вратата на колата отпред и потеглиха в облак сажди.

Ей сега ще се върна, каза й... Това „ей сега” се проточи цяла година. Но тогава тя беше много млада, детето им току-що прохождаше, денят беше слънчев и ветрецът разлюшкваше големите влажни белоснежни чаршафи.

Имаше бадемови очи, косата й беше до средата на гърба: дълга, тъмна, блестеше като коприна; кожата – мургава, а устните – малко тъжни. Преди да се омъжи ходеше редовно на стадиона и отбелязваше някакви постижения във високия скок, на тренировките биеше с лекота съперничките, понеже беше грациозна и силна. Липсваше й обаче онова, което наричат спортна злоба, и затова губеше в решителните моменти. Поплакваше си настрани, забравена дори от приятелките си.

Година или две преди да се омъжи вечер посещаваше залата за спортни танци. Веднъж с партньора й спечелиха второто място, а после той се ожени за най-веселото момиче в отбора. Продължиха да тренират, но когато и тя скоротечно се омъжи, тоя, който й стана съпруг, отсече: никакви танци. И тя си остана вкъщи. После колелото на живота така се завъртя, че и постиженията във високия скок, успехите в аржентинските танга, отличните бележки в зрелостното свидетелство – всичко избледня, избледня… Нощем, като си мислеше понякога, й се струваше, че оня живот не го е живяла тя, а някоя друга – не винаги весела, но жизнерадостна и изпълнена с мечти.

Той работеше нещо, някакви модели от кожа и сребро, понякога от злато. Моделите му се харесваха където трябва, и това се отразяваше добре на материалното положение на семейството. Успехите му доведоха дотам, че на някаква изложба в София под стъклена витринка с неговото име разположиха цяла колекция. Въобще, името му се разчу и тя се гордееше, че жените лудеят по обеци и колиета, по диадеми и пръстенчета, изработени по неговите проекти.

Да-а, ето какво е истинският мъж, нейният мъж!... Странно, но защо той не обсъждаше с нея великолепните си идеи, нима не забелязваше как тя гори от желание да му предложи нещо свое: детайл, нещо дребничко, но с отпечатъка на нейната тъжна, тайна и всеотдайна природа…

Постепенно нещата се промениха дотолкова, че той разцъфтя и придоби самочувствие - парите какво ли не правят! – докато тя заприлича на врабче около своя пъстър и прелестен паун. Паунът почна да се заседява повече пред огледалото: по два часа траеше тоалетът му, а за козметиката, която употребяваше, беше отделен цял шкаф. Ставаше чак по обяд, капризен и раздразнителен; за току-що изпраната риза, която смятал да облече, вдигаше непоносима врява, псуваше, размахваше юмрук.

Все по-често се връщаше посреднощ с компания; кръшният смях на момичетата и боботенето на приятелите му мачкаха изнуреното й от тежката домакинска работа сърце. И врабчето подреждаше масата, палеше свещите, доливаше уискито в чаши от наскоро купения кристален сервиз… истински кристал, не долнопробна стъклария… Опитваше се понякога да му каже нещо за себе си, но отзвукът беше водопад от укори и съвети.

Ех, каква сила си ти, Любов! Ще може ли някой някога да обясни болката на унижените и оскърбените поради любов?! А и да обясни, нима ще се промени нещо… Чудно нещо е човекът, още по-чудно нещо е любовта, която го кара да се самоизтезава и погубва.

Междувременно, ей тъй, сякаш от само себе си се роди детето. А родителите на пауна тръгнаха да се развеждат на стари години. А брат му пожъна редица успехи в естрадната музика, беше известно време в антуража на глезльото Емил Димитров, придоби педерастките му маниери братчето. А дърветата покрай старата къща няколко пролети цъфтяха и прецъфтяваха, пълнейки глухата крайречна уличка с вълнуващи аромати.

Въртеше се колелото на живота, въртеше се и скърцаше като макара на стар кладенец. И кофата се спускаше все по-дълбоко и все по-често покрай водата за пиене загребваше различни мътилки и гадна тиня.

Постоя малко където не трябва, успя и там да се уреди между капките – не затвор, курорт караше, разбира се – не даром, а заради умението му да рисува… и излезе. Излезе три пъти по-нагъл, по-хитър и по-нахален в желанията си. Завъртя му ума една от ония лъскави свраки с лъскавите им крадливи очички и врабчето почна да го отегчава… Какво пък, човешко е да не ти е скъпо онова, което получаваш даром. И сам уреди развода. Заведе я при адвокатката си, направиха подялбата, остави й детето, остави й хубавите и горчивите спомени от младостта и си я върна на родителите й.

…Седяхме веднъж с това врабче в кафенето. Обичам да си слагам по две, че и по три лъжички захар, защото иначе ми горчи; пък ми се ще горчивото и сладкото да са поравно. Тя обаче предпочиташе да й е горчиво кафето. Отпиваше бавно, мълчеше хубаво и си помислих, че още го обича…

Пловдив, май 1989 година

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Тоя разказ е за Мария, единственото момиче, за което изобщо някога съм пожелавал да се оженя. Сега навън е около нулата. Ранно утро. Събота. Наоколо е тихо, па и асансьорът не чувам да се движи нагоре-надолу. Един такъв особен час между нощта и едва просветляващия на хоризонта нов ден… И всъщност същественото не е историята, а изтичащото край нас и през нас време, когато сме можели да бъдем страстно обичани и страстно да обичаме, ми е темата, мисля си.

Пловдив, 4 ноември 2006 година

tisss

________________________________________________________________
_{* Всички нараняват, последната убива. Латинска сентенция за надпис върху пясъчен часовник.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: