Въведение ІІ

("Случаят Глория") НАЙ-ДОБРИЯТ НИНДЖА

13.06.2000. От разговора с Re. вчера… Силно впечатление й направило спокойствието, съзерцателното у двойка австрийци: накуцващ мъж на възраст и неговата млада дама в дълга бледорозова рокля и с широкопола капела. Те седели на плетени столове в ресторант-градина сред борове и тучна морава. Наоколо яздели понита други посетители на тая местност, не магарета, а понита яздели облечените в специална червено-бяла униформа аристократи. Някакъв жокей-клуб в околностите на Виена… Представям си тишината, свежия планински въздух резлив, та чак леко пари в ноздрите, ехото от нечия жокейска свирка или команда, а може би и едва доловимия аромат на стари виенски валсове… Господи! И аз някъде имам спомени от това, но в кой живот ми се е случило?

А при нас е душно, вони на стара яхния и прегорял шарлан, в който са пържили три месеца цаца, вони на занемарена кръчма с предизвикателно име "Bulgerien ombrella" (демек, "Българският чадър" - дебел намек за убийството на писателя Георги Марков) и на кибритлии селски тарикати - крадци на кокошки и измамници. Мило ухание на простотия, мил роден аромат на екарисаж. Какви ти виенски валсове, каква ти тишина! Ние сме типичните южняци на материка с цялата глъч, веселие и предизвикателност: „Елате ни вижте!” Праните прежълтели от пикоч гащи се изнасят на показ, а който крещи по-дръзко, по-нагло, който най-театрално размахва юмруци и се зъби, него приемат нашенци за най-праведния, за правия, нему се възхищават, отварят му път да мине в по-предните редички на державата.

Ала и това е старо клише, не от мен измислено за Балканите и „дивата балканска паплач”, касаещо „тъмните балкански субекти”. Всъщност, какво ли бих вършил в оня подреден, благовъзпитан, достопочтен свят! Не случайно ангелите тук са ме поселили, тук е мисията ми… Казах го тия дни и на друга една неспокойна душа, на младия поет, когото имам за приятел (с всичките уговорки и взаимни несъгласия за ролята на литературното изкуство и публицистиката). Казах му на Гален Ганев: „Не току-тъй съм си нарекъл в 1994-та фирмата „ГАРВАН”.

Гарванът се храни с мършата на тоя свят; той е оная енигматична птица, която посреща душите по границите между живота и смъртта, когато човекът няма защо повече да лъже, а застава гол и безпомощен срещу собствените си грехове, срещу жестоката истина, че сме грешни по природа, и колкото повече те разочарова тоя човек, значи толкова по-силно ти се налага да го обичаш, за да го разбереш защо е такъв, какъвто е.

14.06.2000. Камъни в моята градина – Re. не може да се примири, че съм приел да живея неизменно ограден от четири стени, на постоянен адрес, сред постоянен пейзаж, който се открива зад единствения прозорец, да си мисля, че това е светът. Тя схваща доброволното ми отшелничество като затвор, а може би и като страх пред тръпката да преоткриваш хубостите на живота, движейки се в материалното пространство: например, прекосявайки надлъж и шир континента, прекосявайки поне два пъти годишно Атлантическия океан… до Чикаго и назад.

Най-елементарно ще е да се впусна да я оспорвам, да захвана примери да редя, аргументи да нося с ведра от стари дълбоки кладенци, да доказвам нещо, доказано хилядолетия преди нас, живите днес на тая планета. Да – казвам си, - права е, и как ми се пътува по белия свят! Палатката, масата и столовете за къмпинг, сгънати в багажника на колата ми, заредена и готова за път по всяко време на денонощието и на сезоните в моето настроение.

Всичкото четене, всичките ми многолетни приготовления за излитане извън тая среда, образно казано, защо са?! Давам си сметка какво монашество, какъв манастир е това моето; права е Re. – пишейки книгите си през тия трийсет-четирийсет години, не съм ли застрашен от опасност сетивата ми към реалния свят да закърнеят? Успокоително ли е, че авантюрите ми са от друг род и в други измерения?

Е, добре! Фино настроената антена длъжна ли е да мени местоположението си? И като тръгне да го мени, това какви предимства ще й предостави, какви загуби и трайни поражения?... Уязвим съм като свещ, запалена на връх. Около върховете ветрищата струят с ураганна мощ... А дали желая да ме видят? Тая светлинка в чест на самолюбието си ли единствено паля?!

Вибрациите, които ни пронизват от Космоса над нас, стоновете на милиардната човешка маса наоколо как да ги съчетая, как да изразя с писмени знаци ставащото, ако тръгна да влизам в ролята на пътуващ проповедник, на пилигрим! Да, оправдавам се, ала писаното остава – за разлика от изговореното, което безвъзвратно отлита, не се ли намери кой да го запише.

Всеки творец е самолюбив, тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са, ако не – за да излъчат Победителя, Лидера на човешката сган, Любимеца на тълпата във всички епохи?!... Не съм победителят с главна буква; състезателният импулс като да ме изоставя вече. И не става дума за умора. „На най-добрия нинджа не му се налага да се бие”… По друг начин разбирам точно днес, подир Случая Глория, тая древна Далекоизточна сентенция: не му се налага да се бие не защото са се изчерпили съревноваващите се с него, оспорващите или пренебрегващите го тотално, а понеже самият той е разкодирал безсмислието да се доказваш, причинявайки рани на човека отсреща.

Всеки – със своето мнение! Всеки – със своето право на личен избор! Кой съм, че да налагам своята представа за Истината?! Победата в спор или сражение е Пирова победа. Тренирал съм бокс, бил съм се на боксовия ринг, е… не бях от най-добрите боксьори, но поне видях отвътре как изглежда една мъжка схватка на сцената, пред очите на стотици запалени почитатели на формените побоища. Та имам лично основание да кажа: най-добрият нинджа вероятно е човекът, открил за себе си, че светът не се нуждае толкоз от доказателства за превъзходство, колкото от Любовта като единствен начин да приобщиш другия към своето, а и сам себе си – от друга страна – да приобщиш към множеството човеци.

Не насрещу им вървейки, а движейки се успоредно и заедно с техните вопли, съмнения, хленчове, страхове, тревоги*… Това вече не е самият Христос Спасителя, не е говорещият от висотата на божествената мъдрост на космоса, т.е. на красотата в нравствен план, а тяхно продължение, доразработване в посоката, зададена от богочовека от Витлеем. Левски е такъв характер, такъв човешки стереотип – образ на Продължителя, на христовия Ученик, преоткрил бога, пребиваващ у всекиго от нас, простосмъртните.

Външно, видимо… стоя на едно място, ограничен съм в рамките на една бетонна килия в жилище накрай Европа, зад най-голямото циганско гето на Балканите, може би и в Европа. Всъщност обаче съм повече вътре в събитията от който и да е авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на Доброто и Злото.

Моят проблем е, че не мога да крача сам пред себе си – нещо, което и Иисус не е успял (или по-точно: не е пожелал) да бъде. Тих и нежен е гласът на съвестта; не мога да си представя Христос като говорещия с гръмотевичен тембър. С гръмки интонации е звучал вървящият пред стъпките му Йоан Кръстител. Той, Йоан Предтеча е рупорът, усилващото устройство пред шепота на звездния океан, от дълбините на вселената просмукващ се до сетивата ни.

Мила Re., не искам да съм страна в тоя спор; съгласявам се с тебе, казвам „Права си!” – но не за да избягна споренето, а защото ми е хубаво, че мислим различно и именно това придава романтична тръпка на нашите срещи.

Мисълта е по-бърза от крачката, от летящата със страхотна скорост космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрената експлозия. В мислите си обгръщам цялата планета, вселената; тогава какво значение има в кое кътче на материалния свят съм? Кардиф ще бъде за мен изкусителна мечта (да се разходя из него, да поседя край пристанището и кея с огромните товарни кораби), докато не го видя с очи, докато не ме разочарова с това колко подобен е на всеки пристанищен град по света. С какво Балчик е по-долу от Кардиф, може би Балчик е три пъти по-артистичен… Обаче не съм виждал Кардиф: познатото бледнее пред изкушенията на непознатото.

Не че имам нещо против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената си Виена; моите представи, придобити чрез разказите ти за посетените от теб великолепни кътчета на Европа и Северна Америка (засега…), мисля си, са по-пищни, защото са освободени от кристалите на потта, от задъхванията на изкачващия се пеш към красивото и уравновесеното битие.

Пречи ли ми невежествената кал, в която живея? Но аз и не знам друго… Все едно да кажа, че ми пречи собствената ми кожа. Накратко, материалното ме вълнува дотолкова, доколкото мога да творя, без да го забелязвам това материално, без да ми пречи, без да го усещам като юзда между зъбите или като шпорите и камшика на луд ездач, който ме е възседнал. Ала ти си млада…

Опияняващо е свистението на въздуха в разперените за полет млади крила. Лети! Сега ти е времето да летиш, да събираш овации, възхищение, впечатления, картини, образи. Ще те притеснява ли моето невидимо присъствие в твоя авантюристичен, неспокоен, очарователно суетен материален и преходен свят?

Образът на птица в полет ми е много мил; какво е птицата, затворена в клетка, освен унил мирис на перушина! И не си мисли, че съм престанал да летя. Просто моето летене е в други пространства. Но това, разбира се, не се нуждае от обяснения, когато пред себе си имам толкова жизнена, интелигентна и привлекателна млада особа, като теб, мила.

Любопитство е основният ми недостатък освен ревността. Когато престана да съм ревнив и любопитен, когато сам се зазидам в черупката си, и тогава пак няма да е без надеждата, че някой ден ще се преродя в друг образ, но обладан след инкарнацията** от все същите древни мои желания и импулси за любов.

____________________________________________________________
_{* Вж. ап. Павел, І послание до коринтяни, гл.ІХ, ст. 19-22: „…За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите”… и по-нататък.

** (лат. in „във” и caro, nis „плът”) Въплъщаване. Влизане на душата в плътта, в плътското. Бел.м., tisss!}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: