Крайпътен ресторант

БАЩА МИ

Цяла нощ валя и вятърът свиреше в голите клони на дърветата. Болеше ме стомахът и не можах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и така, чрез болката се чувствах плътно свързан с ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за влажната пръст долу, пред блока, за зелената тревица, дето издържа на зимата и сега пие ли, пие с коренчетата си.

И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти почна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е главата ти, и тогава наивно си мислех, че и мъртвите под земята понякога дишат.

Прости ми, ако можеш. За всички разочарования, свързани с мене ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали…

Никак не се разбирахме с тебе, ама никак. Ти беше толкова рязко определен в пространството, толкова осезаеми ми се струваха твоите мисли, движения, чувства, малкото думи, когато си искал да си говорим. Прости ми и за това, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно и дори се съгласявах понякога с тебе, но правех само онова, което сам решавах. Ние с тебе просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

И чак сега разбирам, че на тебе би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз, не и аз!

А така самотно ми е нощем, когато си мисля за тебе. И тия жени наоколо… Вечно за нещо се джавкат, за нещо намират да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат – циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

Помниш ли как ми даваше да карам онова новичко пъркалце, оная „Явета”? Беше червена, току-що я беше купил и ми даде за малко да я покарам в махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях в шести клас… Защо после продаде моторчето! Многобройните ти мотори после никога не съм карал…

А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, веднъж, когато си говорехте нещо и аз влязох при вас, каза: „Ей това е момчето! Където и да отиде, все нещо ще донесе”… Бях в трети клас, бяхме ходили на екскурзия от училище до целулозния завод на гара Септември, ако изобщо вече има такъв завод и такава гара, и за тебе, татко, бях донесъл оттам една крива медна тръбичка. Изрових я от боклуците край завода. И ти я дадох. А пък ти не й обърна внимание, хвърли я там, в една от кутиите с джунджурии, и продължихте да си говорите за вашите работи.

В шести клас ме би за едни биелни лагери, шведски… Приготвил си ги за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в тъмнокафява намаслена хартия и си направих количка като другите момчета. Просто не открих по-големи лагери и тия с количката бързо-бързо ги разбих. И на другия ден, когато дойдох да ти се похваля, ти се ядоса. Би ме с една салкъмова тояга; имаше по нея големи закривени шипове, но аз не плаках – само виех като животно…

Мили мой татко, колко щастлив бях, когато се хвалех с тебе! Помниш ли ония състезания по Пещерско шосе – до Острова и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика, нагоре, до паметника Альоша… Валеше дъжд и на всички кросаджии лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, защото залягаха ниско над резервоара, като се дупеха на седалките. Ти единствен караше мотора изправен, както се язди на парад, и лицето ти отдалече грееше бяло и чисто. Беше с номер „45” и Zundap-ът добре „грабеше”, ама в Острова на тоя, дето бил пред теб, на Байката, веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – пак пред теб – четвърти… Спомням си, че донесе една найлонова риза като награда, но тогава ли беше или от друго състезание?... Спомняш ли си, мили мой мъртъв татко!

А като бях на пет годинки и живеехме под наем зад фурната на улица „Захари Стоянов”, ти ми направи едното колелце на дървения джип, червения, дето дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката от единия край на масата и с голямата дървена пила заобли едно трупче…

И веднъж, като валеше, пак беше дъждовен денят – с майка дойдохме при тебе, край Марково; бяха те взели запас и цяла седмица те нямаше у дома. И както си вървяхме през поляната с майка и се чудех как ли ще те познаем сред толкова еднакво облечени и остригани войници, майка изведнъж ми стисна ръката и каза: „Познах го. По походката го познах. Баща ти е… Само той върви така и лицето му е бяло”… След половин година се роди сестра ми, която толкова много прилича на тебе…

А аз никак не ти приличам!

Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта са ти били още съвсем пресни и сигурно нощем си имал много мисли. Няма начин, няма начин да не е така, защото как иначе да си обясня тия спомени от войната, които ме нападат нощем! Не съм бил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-лявият между войниците. Пък ти си бил добър стрелец…

И си мислех снощи, като не можех да заспя… и си мислех за мъртвите мъже – как лежат в пръстта, как нежна, зелена трева спуска коренчетата си и пие, пие дъждовната влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и по-надълбоко в земята, където е топличко.

Пловдив, ноември 1987 година

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: