Въведение ІІ

("Случаят Глория") КУЧЕ-ПАЗАЧ

15.06.2000. Снощи метеоролозите обещаха днес да е 36°С в тоя район на Балканите: 36°С в Пловдив, 37°С в Русе… Снощи, около полунощ грозни псувни и закани ме събуждат; чувам, отдолу, пред блока, двама мъже едва ги разтървават: единия – Вангел, сина на Жеката, другият като да беше Докса (Неделчо Грозев, бивш боксьор, една от легендите на бокса в България). Докса – или някой друг – крещи псувни, а Вангел, който може да му бъде син – запенен, боричкайки се с едва удържащите го, и той крещи с все сила от ярост: „Тоя вече е умрял! Ще те убия, бе! Тоя вече няма да е жив! Мръсен циганин, майка ти да еба!” А Докса отсреща: „Македонско копеле! Македонски фашист! Ще те смачкам, ти само ми ела!”

Половин час по-късно се появява полицейска камионетка точно пред нашия вход „Б”. Поседяха полицаите с включени габаритни светлини и изключен двигател десетина минути, без никой да се покаже откъм колата им, без никой да допре до тях, па си поеха бавничко по пътечката, тежко-тежко се изметоха… Не им вярва народът! Никой не се обърна към тях за помощ, само виковете и псувните дето престанаха.

На Докса майка му е гъркиня; баща му почина преди година-две, беше цирков артист: жонглираше и свиреше на трион-джага. По-големият брат на Докса обикаляше с баща си, и той жонгльор: балансираше върху кръстосани четири-пет цилиндри, поставил сабя с острото обърната към лицето си, а на другия й край, откъм дръжката или откъм ефеса, както е терминът, закрепваше в три-четири редици табли със стъклени чаши върху им и така балансираше на един крак. Виждал съм го това шоу преди повече от двайсетина години като номер от вариететна програма в ротондата на луксозния ресторантски комплекс „Пълдин” в Стария Пловдив, на Трихълмието, току зад Хисар-капия.

Вангел е 27-28-годишен. Обикаля из Македония и Босна от няколко години, върти някакъв тъмен бизнес там, по обгорените от сръбските войни пътища. Майка му, Танчето, е от Пиринския край, от Петричко или някъде от селищата около град Сандански; има силен родов корен там, доколкото чувам; вуйчото на Вангел му подари една лада, а и чат-пат довтасват на гости у тях някакви тузари с черни очила и с новички западни скъпи коли. С мобифон се разхожда; чувам, пилеел щедро пари за хапване и пиене в скъпи нощни заведения с компания млади и здрави мъже на неговата възраст.

Израсна от кротко притеснително момче току пред очите ни; не мога да река, че е лош или буен, но двайсетинагодишни полумъже-полуюноши го гледат предано в очите, дирят все неговата компания. Губи се от време на време по за месец, по за три-четири месеца, па се върне и явно празен не се връща.

Докса пък върти из града с колата си, работи като таксиметров шофьор; регистрирал се към фирмата на дъщеря си, която пък е женена за полуиталианец-полубългарин, един нежен пооплешивяващ с умни игриви очички. Докса се е прочул из града като тартор на таксиметърджиите около централната жп-гтара, все в побоища с други групи таксиметърджии известен.

Разговарял съм много пъти и с двамата, всеки със своите достойнства и недостатъци. В известен смисъл намирам, че са ми симпатични, понеже са мъжкари, но са от оня тип, за които важи приказката „Хубав човек, ама да не ти е в къщата” и друга една приказка: „Тоя със свещ си търси белята”. По снощната свада си мисля: какви скрити енергии, каква ненавист дреме у всекиго от нас, родените тук, на Полуострова! Говорим, че миналото с кървавите трагедии ни е зад гърба – забравено, покрито с дебела пепел огнище от убийствени страсти, а ето, оказва се, то дреме в душите, готово в най-неочакван момент, посреднощ, когато никой не предполага, да ни превърне в настръхнали хищници, жадни за кръв и мъст.

17.06.2000. Довършвам четенето на „Срещи с миналото” от родения в 1895-та литературен критик проф. Георги Цанев. Тая биографична книга, в която уважаваният марксист-комунист по възможно най-честния за възгледите му начин описва вкратце галерия от най-известните ни автори между 1920-та и 1944-та, поставя жизнено важен и за моята си писмена дейност въпрос: кой съм всъщност?

Не мога да не се съпоставям с тия известни, обградени с общественото внимание личности: Владимир Василев, Боян Пенев, Кирил Христов, Асен Златаров, Михаил Арнаудов и тъй нататък все личности от тоя калибър, генерали в сферата на литературното изкуство и публицистиката… Кой съм! Кой чете сътвореното от мен? Какво печеля от самоограничението, което съм си наложил или – по-точно казано: от нежеланието да се прекланям, да тропам по високи порти, ръце да целувам, да моля когото и да било заради себе си?

И какво да сторя??? Да тръгна по улиците с възгласа „Наса-а-ам, народе! Елате да видите агнето с двете глави, жената-каучук! Елате да видите, елате да се полюбувате!” Това ли!?

19.06.2000. Събуждам се и първата мисъл ме вдига на крак. Отварям кутията с цигари – толкова ли съм безпомощен, та ме дразни така наглостта? Защо така трудно приемам смирението като форма на поведение? „Бъдете пламенни” се отнася към сферите на духа, да, знам това, и въпреки книгите, прочетени и преживени, въпреки опита ми на отдавна прекрачил Христовата възраст човек, как да приема тая вакханалия на тържествуващото Невежество!

Учителят да не може да защити учениците си… Какво е това! За първи път ли ми се случва!... Не разбира се. И винаги, без изключение, винаги – казвам – изправял ли съм някого, подкрепяйки го, убеждавайки го да бъде горд, да отстоява достойнството си, неизменно се е получавало по-лошо: грандоманството, грубостта, невежественото нахално и дръзко са разпердушинвали всичко наоколо ми, а тия, които уж съм се втурнал да подкрепя, са изпадали в още по-незавидно положение. И после съм чувал от устата на същите тия притеснявани и унижавани: „Защо беше нужно! Кому доказваш и какво доказваш?! Ако не се бяхме възпротивили, ако не се беше появил ти, акъл да ни даваш, Злото да ни е отминало само с малки загуби, а сега… гледай сега какво се получи… Злото настръхнало с цялата си мощ насрещу ни и много по-жестоко, много по-болезнено ни бие през лицата, през раменете”.

Така се получи в далечната 1974-та с жена ми, когато някогашният шеф на пловдивската народна библиотека Атанас Мосенгов й отне правото да учи задочно висше образование, нареди й да си избира: или хамалин в библиотеката му, или студентка без работа. „Мен висшистки не ми трябват!” – тъй рекъл Наско Мосенгов, иначе много уважителен спрямо шефовете на града кадър, типичен пловдивчанин. Тъй се получава и сега, 26 години по-късно, с моите петокласници: вместо да се почувстват уверени в правото, в благородството, във великодушието, тях – изключително по моя вина! – ги обявиха за лъжци, като престъпници ги разпитваха, притесняваха ги по най-перфидните начини, наплашиха ги, разколебаха ги във вярата, че Доброто и Истината са по-силни от Наглостта.

И пак се питам: кой съм, какво ми нашепва, че именно тоя е Пътят да ги науча да се отстояват с любов? Ето, дори приятелски настроени хора ме гледат със съжаление: „Защо ти бе нужно? Помогна ли им или – обратно, затвърди у тях представата колко е уязвим кроткият, добрият, честният човек в тоя живот на Полуострова?”

Оказва се, нарушаващите неписаните Десет божи заповеди изричат с повече жар и сякаш с повече основание истините, които не са им присъщи; и то е на всички нива тук, в България и на Балканите. Майката Бутова пропищя чак до министъра колко е засегната честта й; точно тая, която потъпка честта на двадесетината деца… Сестра ми, родната ми сестра говори за принципи и нравственост, където седне; точно тя, която мен, брат си, ограби безскрупулно… Евгений Бакърджиев, шеф на софийската организация на СДС, снощи в предаване по телевизията твърде логично говори за демокрация и обединение; точно той, превърналият се в символ на седесарското озлобление и конфронтация с всички, дето не са от СДС, създателят на смутове, образец на безпардонност, креслива грандоманщина, така характерни за политиците ни напоследък.

О, как се надигат към повърхността дебелите пластове душевна тиня! Опитвам се да бъда смирен, да си давам вид, сякаш нищо особено не се е случило, а всъщност целият отвътре кървя… Как да изкашлям от себе си кървавата буца, заседнала на гърлото ми? Някога, като дете, моите родители ме биеха жестоко, а аз им се кълнях в любов, въздигах ги в човеколюбиви образи – точно тях! Това не е ли смирение?! „Обичайте своите гонители” – съветва ап. Павел; това – без да съм знаел съветите му – вече многократно съм го вършил… И не съм късал по свое желание връзката си с ни един от тия, които вгорчаваха и продължават да вгорчават живота ми. Ето ги!

- Изнудващите.

- Лъжците.

- Хулещите.

- Самолюбивите.

- Крадците.

- Предателите.

- Грубияните.

Срещу всяко от тия названия поставям цял грозд от имена на щастливо поминуващи „приятели”. И какво, като ги обградих с уважението си, с жестове на Любов (за да ги проумея какви са отвътре)? Нещо промени ли се у тях! А може би са станали по-добри, но не съм успял да го забележа?!

…Но кучето-пазач е по-уязвимо от хищника. Хищникът пази единствено себе си; за него правилата не важат; може всякак да те нападне, и особено – в гръб; особено когато си отворил сърцето си за дълго лелеяна мечта* ; съобразява се само със собствения си интерес, със собствената си природа. А да казвам ли с колко неща е длъжно да се съобразява кучето-пазач и кого повече пази: себе си или поверените му души? Учителят обаче е много повече от куче-пазач; той носи светлинката на божествената представа за хармония между Човека и Небето.

______________________________________________________
_{* Романа „Ламски” (31 печатни коли), да речем, който на връх Гергьовден 2004-та по договор с печатаря г-н Никой трябваше да види бял свят, но събира прахоляк в две стаи на селска къща в Рогош. Дванайсет години труд ми е тая книга. Страшна сила е човешката завист. Бел.м., tisss!}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: