Въведение ІІ

"...Всъщност българският народ не изживява трагедия. Това, което се случва с нас, е трудният ни път към свободата, към Европа и към това България да заживее нормално. Аз знам, че за Вас то е трагедия, защото в онзи свят за Вас може и да няма място. Свободата изисква сам да имаш сили за нея, а не да я обрисуваш като апокалиптично място на развилнял се хаос..."

Из форум "Политика", реплика на някой си Albert

(„Господ е българин”) АПОКАЛИПСИС* (1.)

01.07.2000. Приключих с Херодотовата „История” (книга І-ІІІ, от общо девет книги), издание 1986 година. Из малкото записки по време на четенето дотук: Херодот се родил през 485 година преди Христос в градчето Халикарнас от малоазийската област Кария, васална на Персия. Умира 65-годишен около 420 година. Халикарнас бил типичен дорийски град. Какво ще рече това? Имам смътни предположения, че означава едно от по-старите елински селища. Отбелязал съм си още три имена на поети: Архилох от Парос, Алкей, Сафо от Митилена, живяла между VІІ-VІ век преди Христос.

04.07.2000. Към записките „Въведение” бележка, която да бъде сложена под линия, за преустановените от 1 юли т.г. предавания на Радио „Свободна Европа”, финансирани от Конгреса на САЩ. Текстът завършва с констатацията: „Мили родни чичовци! Дали проумяват колко важно е да се отнеме от защитниците на комунизма (разни Albert, AngelPotter и сие, издигането им в ранг на мишена за бръщолевеници с апломб именно срещу фина напаст като комунистическата идеология, при втория представяна като креслив антикомунизъм в стил a la Иван Костов)**. Настървяването срещу Злото служи на самото Зло. Точно тук спокойствие е нужно” – заключил съм.

Откритие: неандерталският антикомунизъм фактически е проява пак на комунистическия нагон в издирване на "Врага" и демонизиране на опонента, налагането на височайше мнениe с груби инвазии в териториите на личния избор. Вапцаровото „Какво тук значи някаква си личност!” при втория от двамата кресльовци звучи доста нагло.

06.07.2000. 42°С показваше вчера към 14-15 часа термометърът ми отвън, на балкончето. Последните дни съобщават рекордни температури за България. Само през вчерашния ден, обявиха по Българска телевизия, са избухнали 63 пожара – толкова, колкото за цялото първо полугодие на 1999-та. Горят блокове пшеница в Силистренско, цели горски масиви във Видинско, Благоевградско. Откъм африканския континент от месец насам долетя мароканският скакалец; показват лунен пейзаж, пустош там, дето допреди часове е имало тютюневи насаждения или дива растителност.

От два дена показват поражения и от т.нар. сицилиански скакалец – листата на посевите при него са проядени като вълнен плат от молци, все едно че е минала градушка отгоре им… В Русе измерили 43°С (рекорд), в София 40°С (рекорд)… Не са отшумели ужасиите от катастрофалните земетръси в разстояние на два месеца из малоазийския бряг на Турция, от войната на сърбите в Косово. Корупция вилнее из коридорите на властта, а няма ни един главорез или висш чиновник осъден. Един прокурор от главната магистратура – Николай Джамбов, около 40-годишен, показно се самоуби в кабинета си пред жена си и пред своя колега; направил го като знак срещу униженията, на които бил подложен от главния прокурор на Републиката Никола Филчев; Филчев, бивш боксьор, още го помня като нелош боец между въжетата на ринга...

Взривяваха три- или четирикратно офиси на съпругата на Варненски шеф, който „пеел” за далавери на правителствени и депутатски мафиотски дружинки… И още какво ли не: всеки ден ни заливат зловония откъм върховете на властта!

Ако се замисли човек, то са апокалиптични картини, а ний продължаваме да си живеем мижаво и кротко, продължаваме да бленуваме красиви сънища за България.

Успяха! Наплашиха ни чрез медиите, чрез мутрите, чрез крадци, убийци, мародери, монополисти - изнудвачи спрямо тоя народ. И няма наказание за тях. Няма възмездие. Сякаш Содом и Гомор, възкръснали из пепелта, българските градове се лишават от младите българи, които бягат от тоя ад, в който ние, останалите простосмъртни, сме осъдени да вегетираме, за да оцелеем физически. И пак продължаваме да се надяваме! Това е то, българинът в зрялата си възраст – непоправимо доверчив за лъжите на ония отгоре, печален оптимист.

Но кои са тия наши врагове? Невидими ли са! Толкоз трудно ли е да ги разкодираме, да ги извадим на светло, да ги осъдим в себе си с нужната строгост, че от лакомия, от невежество съсипаха и онова, което комунизмът не успя докрай да съсипе?!

* * *

Нека всеки живее, където живее, занимава се с каквото се занимава, гради своето, допълвайки общото. Предполагам, ще дойде такова време, когато сегашното ни битие ще ни изглежда чудно с безчовечността и насъскванията на огромни маси хора едни срещу други. Как е възможно в разстояние на хилядолетия нашата цивилизация да се основава върху антагонизъм, върху свирепо отрицание!

Толкова сме уязвими, а разумът – вместо да ни примирява едни с други – трупа оръжия за масово поразяване. Така малко е необходимо, за да живеем хармонично помежду си и в съгласие с природата! Пиша това, а нахална – понеже кресливо звучи – турска или циганска музика цепи простора на крайния квартал. Някой празнува, весели се, но дори и в щастлив час, когато би трябвало да му се радваме, че празнува, предизвиква просташки с невежеството си нашите бесове. И ти си длъжен да го обичаш още повече, защото е така непохватен с това свое безочие и наглост. Защото намразиш ли, нищо няма да постигнеш: дяволът влиза между тебе и простака, и оттук-насетне чакай беди.

Отстъпление ли е Любовта? Разбира се, няма да отида да се обяснявам в любов на грубияна, на престъпващия нравствените правила; но в моето поле омразата няма да пусне корен. Това ще ми струва нерви, за да се сдържам, и никой няма да види моето великодушие; твърде вероятно е да ме обвинят, че съм малодушен, та и затова отстъпчив. Но това малко ли е! Ще направя залог за бъдещето, именно като отрежа пипалата на Злото, което се опитва да ме изкуши да отида и да смачкам главата на простака.

Защото какво е всеки престъпващ етичността? Не ли той безпросветен невежа, колкото и дипломи зад гърба си да има, с каквито и титли да е отличен! И колко хубаво седи, което казвам… Бесовете са обаче вътре в мен, и без да са преструвки тия сладки речи, добре е да ми повярват: действително желая да съм повече от това, което съм – един инсект върху планетата, размечтал се да бъде божествено смирен и любвеобилен.

Изпитанията унижават, но на пръв поглед; всъщност, това са поводи да се уверя достоен ли съм, до какви висоти (или низости) мога да стигна… Не е странно! - висотите, особено материално изразените – са стълбата нагоре, която води надолу. Съжаление за богатия! О, колко проблеми със самия него си… На бедния проблемите са извън душата; душата му е уверена в правотата си: ако не бе избирала нравствените отговори, просто не би била бедстваща душа… И не вярвам, че в охолство, заобиколен от слуги и пажове, и смешници, щях да съм по-щастлив. В хленчовете на бедния има повече ирония, отколкото страдание; душата на бедния хленчи, усмихвайки се и донякъде горда в избора си.

Защо преобладаваща част от пасмината разбогатели измамници се държат арогантно? Ами – комплекс. С какво се избива чувството за малоценност! С гърмене, топовни салюти, насрещен марш, пищни кавалкади и прочие суети и финтифлюшки. Ако не бяха смешни, бих ги съжалил, бих им съчувствал; но то не противоречи на любовта ми, само подсказва какви усилия са нужни, за да ги обичаш все пак, простосмъртни човеко.

Естествено, не мога да се надскоча – бих им отрязал главите, а подир убийството отново бих ги възкресил, за да са преживели стреса от собствената си нравствена гибел и за да се прогласи великодушието на униженото и оскърбено човечество именно към тях, богатите измамници и ругатели на човечността.

* * *

Минал край жена си, която чакала градския автобус, направил се, че не я забелязва; но тя го забелязала, видяла и една подробност – че до него се кипри изрусена пищна дама, самата Мерилин Монро. Като истински мъж, отрекъл; как могла да си помисли такова нещо; изобщо, довлякъл доводи и аргументи, свидетелствали двама приятели-пияндета: рекли, че ги черпел точно по това време, платил им бил сметката и прочие… Мисля си: леле, колко ли щастлив ще да е бил, че му се удал случай да отмъсти на тая, дето за двайсетина години превърна някогашния планински орел в плахо домашно петле!

Добре де, жените са по-добрата половина от човешкия род; защо обаче все с клюна отгоре посягат! Не е ли по-умно да приемат своите мъжлета и любовници за поизрасли (понякога белокоси, пооплешивели, белобради) момчета, които имат велика необходимост от майчина ласка и всеопрощаваща сестрина милост??? Тъжното е, че рядко прощаваме женското великодушие към мъжките ни греховни помисли.

Следва
______________________________
_{* Апокалипсис в смисъл: мъчително положение, непоносими събития, ужас.

** Допълненото в скоби е от 7.ХІ.2006. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: