Въведение ІІ

(„Господ е българин”) АПОКАЛИПСИС (2.)

11.07.2000. Тукидид (460 или 465-404 г. пр. Христос) е тракийска издънка от два рода, носещи името Олор и владеещи златни рудници между остров Тасос и крайбрежния град Амфиполис*. До 424 г. пр. Хр. Тукидид бил един от десетте стратези** на Атина, ползвал се със значителна власт и влияние както във военните, така и в държавните дела. Загубил битка при обсадата на Амфипол и бил заточен подир пленничество при спартанците (негови и атински врагове). Последните двайсет години живее далеч от политиката, отдаден на писане и уравновесен бит.

Прозата му е трудна за четене поради изобилието от имена и факти, но и поради отсъствието сякаш на всякакво пристрастие. Това обаче е повърхностно впечатление; всъщност Тукидид създава разтърсващи две (а и повече) исторически платна: чумната (?) епидемия в 430 г. пр. Хр. в Атина (когато е отстранен от управлението от най-тачения днес от гърците елин, Перикъл, като починал година подир това, в 429-та) и военната експедиция за завладяване на Сиракуза, т.е. днешния остров Сицилия – експедиция, приключила с пълен разгром за атинските воини. Страшна е драмата на мятащата се в безизходица 40-хилядна, обградена от враговете си, армия, изтощавана методично ден след ден до ужасяващата смърт на десетки хиляди млади отчаяни мъже.

Силата на Тукидидовата проза е точно в тая наглед безпристрастност. Тя не назовава пряко, а внушава потрес и съчувствие като средства за преосмисляне на стари събития. Ръкописът е внезапно прекъснат от събитията през 411 г. пр. Хр. от т.нар. „преврат на олигарсите срещу атинската демокрация”. Шест или седем години по-късно, 55-60-годишен, издъхва в наследственото си родово имение в Егейска Тракия (днешна Северна Гърция) край планината Пангей, известна днес под името Кушница. Стратег ще да е бил на около 40-41 година, което ще рече, че е роден в 465 г. пр. Хр.

Отбелязал съм си името на 36-годишния Алкивиад, произнесъл в Атинския сенат самонадеяна реч, която именно е повод атиняни да се въодушевят от идеята да завладеят Сиракуза. Не послушали мъдрия Никий и грозно си изпатили за тая самонадеяност синовете на Атина...

16.07.2000. Четейки ръкописа на Ангел Грънчаров „Преследване на времето”, научно-философска проза… Бележки…

1) Към статията „Другият Адам” (стр. 61): Твърдението, че човек е зададен априори като набор от качества, които сам в някаква степен ще разкрие или не – е оспоримо, според мен, понеже свежда усилията ни единствено до това да открием какъв е Божият промисъл за всекиго от нас, простосмъртните. Ами в такъв случай „изборът” вече не е избор и свобода на личността да се осъществява, а се свежда до елементарно разчитане на знаците на съдбата, на предопределеното свише… С това как да се съглася! Защото човек не е само резултат, следствие, а е и самозараждаща се идея – в борба, в съпротива срещу обстоятелства, и дори срещу „божи” идеи.

2) Към статията „Очакване на бъдещето” (стр. 94): За разлика от Артур Шопенхауер (1788-1860) смятам, че човек е господар не на настоящето, а на миналото си: свободен е да го интерпретира както си ще; докато настоящето – вместо да сме действащи персонажи, ни обрича по-често да сме статисти или пасивни съзерцатели на бясно протичащи катаклизми и трансформации от всякакъв род.

Дори кроткото живуркане не става съвсем по волята ни; и тук сме зависими я от болест, я от непредвидено положение, я от мимолетните ни страсти и настроения. Изобщо, човекът битува в динамично равновесие, изтъкано от случайности (скрити закономерности), където волята му далеч не е единственият и решаващ фактор.

17.07.2000. Вчера два часа, от 3 до 5 след обяд, се пекох на паркинга пред магазин „Метро”, докато Re. и колежката й Ганка пазаруваха „сухоежбина” за предстоящото едномесечно турне до 12 август из Южна Франция. Те двете сами не усетили колко време престояли в огромното хале. По път до блока им Ганка поне три пъти рече: „Оле-е, два часа! Мен никой не ме е чакал толкова време. Ако беше съпругът ми, какъвто е нервак, нямаше да се стърпи да не влезе и той вътре, и да ми вдигне скандал, че съм го накарала да чака”. А Re., когато останахме насаме вечерта, ми каза: „И все пак си показа рогата, нали! Не се стърпя!... Можеше поне да ни помогнеш да разтоварим количката с багажа (с покупките им, демек), но предпочете да си стоиш в колата. Само колко си злобен, познавам те аз, по мълчанието те познавам”.

Какъв е тоя рефлекс да наскърбяваш, когото обичаш?!

* * *

Вчера към 9 и 30 сутринта позвъних по телефона у Грънчарови; обади се той, Ангел; на предложението да отидем в някое от кафененцата срещу Висшия селскостопански институт рече, че бил зает до 12, имал после някакъв ангажимент и не можел да отдели това време. Знае, че тая среща е за да разговаряме за книгата му „Преследване на времето”, предполагам – поне това е близко до ума, за да го знае; но се държа по телефона тъй, като да го търсех за моя си изгода. Бил ми загубил номера на телефона, та пожела да му го продиктувам.

Ангел е етичен човек, естествено е да е зает; не бих посегнал да го съдя; но защо ме заболя от тоя отказ?

* * *

Виолета Еневска, началната учителка, която до скоро толкоз харесвах, покрай Случая Глория ми се показа в друга светлина. И заради нейната позиция по тоя случай ме наказаха…

Защо ме нараняват точно хората, които ценя повече от останалия свят? А може би това е нормално? Сърцето страда по-силно поради любов и приятелство, отколкото по други някакви причини.

Та за такъв род нежни рани бих желал да напиша сборник разкази – „Улица „Ниш” – където да опиша моето ранно детство с всички битки и поражения заради вилнеещата посредственост. За мото ще поставя пасажа от посланието на ап. Павел до коринтяни (І послание, стр. 1417 от Библията): „Щом любов нямам, нищо не съм. (…) Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява”.

Подобни ситуации като споменатите три по-горе…

1. Мария – когато с дипломата на сина й, аз – радостен, че е пълен отличник, долетях заедно да се порадваме, а тя хвърли бегъл поглед, видя я и с държането си показа, че точно в оня момент не съм й нужен.

2. Колегата Пеньо К. – когато му пратих за частни уроци сина на един приятел, рекъл пред колеги: "Сигурно Жоро го е страх, че не може да води частни уроци по тоя материал от литературата". Похвалил ме, с две думи!

3. Съседите от блока - подир години търчане да оправям общи бакии и да устройвам как по-уредно да съжителстваме, по-едно време ме обвиняваха, че вероятно лично съм се устройвал.

4.75-годишният Петър Петров – за когото доста се потрудих да му вдъхвам самочувствие, че е достоен човек, пише важни за света неща, а той ми разгръщаше веднъж палтото да провери дали не съм отмъкнал някоя вещ от дома му с думите „Един много близък роднина напоследък така ни ограби, ах, така ни ограби! Доверихме му се, а той бърникал из стаите зад гърба ни”.

Следва
________________________________
_{* Вж. Тукидид, "Избрани страници", изд. 1988 г.

** Военачалници в Древна Елада.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: