Въведение ІІ

"Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето."

Мартин Хайдегер

(„Господ е българин”) АПОКАЛИПСИС (3.)

18.07.2000. Пак по ръкописа на Ангел Грънчаров… Бележка към статията „Темп на живота” (с. 174-185)... Думата „темп” свързваме с понятието Време, тъй че „ритъм” вероятно е точната дума. Оригинално звучи твърдението, че не миналото, а бъдещето (т.е. проектите, мечтите, бляновете…) определя в най-висша степен стойността на нашия живот; че „бъдещето определя миналото” звучи като ефектна, ала неиздържана теза, понеже авторът пропуска нещо съществено: светът и гробищата по света са преизпълнени от огромни преспи неосъществено бъдеще.

Ама били красиви проекти... Какво от това, като са останали да висят във въздуха поради липса на минало, т.е. на жизнен опит, на ресурси, върху който да избуят като реалност! Бъдещето може да е ориентир, но в никакъв случай – мерна система; стойностите се оценяват върху рутината на натрупан опит, а не на идеи за утрешния ден. Това е основният сред основните грехове на комунистическата агитация и Ангел Грънчаров тълкува Хайдегер в тоя случай както праведен комунист в размишленията си**.

Марксистите и ленинците „творчески” преораха световната История, миналото на съвременната цивилизация, и от тая парадоксално преобърната гледна точка се размечтаха да превърнат планетата на концлагер. Всичко да е под строй, в определен час, с надлежната охрана, по план, по график, от зачатието до смъртта на отделния човек... "Молчать, не рассуждать!" - това бе "Красная линия" в наглата комунистическа мечта.

Перспективата за човечеството може да се разчете единствено в лоното на миналия опит. В противен случай ще е в реда на нещата рожбата да ражда своите родители. Миналото е утроба, Бъдещето е кълн – жалко, че не е необикновено (?!), ала такъв е установеният Естествен ход на човешките ни работи.

Възникнало под влияние на ръкописа на Ангел Грънчаров:

1) Че няма друго освен минало и бъдеще; настоящето е фикция – ципа, през която в посока към утрешния ден се просмукват соковете на „отминалото” и непрекъснато продължаващото да отминава „днес”.

2) Че вещите (всичко материално в нашия свят) са материализирано Минало; докато Бъдеще са всичките ни усилия в сферата на духа, абстракцията, идеите. От позицията на тая „преобърната оптика” размишленията върху миналото могат да бъдат приемани като „Бъдеще, което оценява” – именно понеже са духовна субстанция като идеи, мисли, логически упражнения.

Още по-сбито изречено: „Миналото са вещите, които имаме, бъдещето – нещото, което сме”. За да ми „изгрее” тая концепция, заслуга има и американският евреин Ерих Фром (1900-1982) и книгата му „Да имаш или да бъдеш”.

Само така бих се съгласил с парадоксалното мнение от ръкописа на Ангел Грънчаров „Преследване на времето” (вж. стр. 199), че бъдещето определяло (оценявало) миналото.

Когато разсъждава върху „темпа и ритъма” на времето в един човешки живот, Грънчаров изпуска забавянията и забързванията в процеса на „играта”, т.е. в процеса на самия живот, а това е подробност от висшия пилотаж в сферата на разсъжденията. Високият ум (не митологизираните отци) владее умението по собствена инициатива да нагрява или изстудява дадена ситуация, да превключва на вихрена атака подир мудно шляене по терена на живота (докато с орлов поглед зорко е търсел пролука, шанс, мига на Истината, своя Видовден).

Мудно, пасивно изглеждащият отстрани Съзерцател може да се окаже, че е именно могъщият Атакуващ. Но защо да се вглеждаме толкоз в действия, свързани с придвижването в пространството или със завладяване на територия? Св. Иван Рилски - с външно еднообразния си ритъм на живот – е чудесен пример за перспективна личност от голям мащаб в границите на Европейския материк. Дори без да си е мръднал задника от своята пещера или дупка, тоя човек е извършил много повече за човечеството, отколкото е стореното от всички набези на кръстоносците към Йерусалим: с пищните им приготовления, ловджийски рогове, великолепни одежди и рицарски салтанати. Суетата няма предел, но философията има възможности да постави всяка претенциозна дивотия на мястото й… Това не е ли разкош?!

На стр. 191 от ръкописа известна до болка фразичка „пропуснати ползи” ми подсказва следната моя си сентенция: Пропуснатите съзнателно ползи са може би най-добрата инвестиция за уравновесения живот на щастливия човек. Ами че това ми е кредо, откакто се помня!

Идва ми на ум оная гатанка, която Омир не успял да реши – „Кое е това, дето – изоставим ли го – става лично наше, а вземем ли го – става чуждо и изобщо не ни принадлежи?” Легендата напомня, че гатанката задал не някой мъдрец, а децата на малоазийски рибари. И великият Омир не успял да се справи… Какво ли нашепва тоя сюжет отпреди 2800 години? Дали не е ирония към тщеславието на всеки интелектуален ум от древността до днес?!

Всеки човек в мислите си се движи като крал, комуто принадлежи великолепното бъдеще. Който не може да бъде крал, просто не е и Човек, в оня абстрактен философски слог изречено.

19.07.2000. Снощи в 18 часа Re. трябва да е потеглила с останалите към Южна Франция, където щели да имат концерти до 12 август. Вечерта от 18 до 21 часа бях с Ангел Грънчаров в кръчмето до училището. Разделихме се, след като бъбрихме за книгата му и за разни философски постановки (Хайдегер, Шопенхауер); каза ми, че смятал особено да ми допадне Артур Шопенхауер, който вероятно е син на Йохан В.Гьоте (1749-1832), незаконороден син от интимна авантюра на Ваймарския пръч (последното си е мое определение).

Прибирам се, а пред гаражите – сватът Райчо и внучката Невенка. Райчо остави малката при жена си и отидохме двамата в същото кръчме. Там пих втора бира, пък Райчо от раз пи две. И с него дъра-бъра докъм единайсет. Някъде към полунощ си помислих в леглото (всъщност подсъзнателно то ми се въртеше през цялата вечер в ума) какво ли прави хубавата Re. в препускащия към благоустроена Европа автобус? Дали не дреме върху седалките? Или може би чете първите странички на Сенека*, чието спретнато луксозно томче понесе по мое предложение с трите куфара бельо към „цивилизасиона” на Запад...

Следва
____________________________________________________________
_{* Луций Аней, наречен още Сенека Млади (ок.5 г. пр. Хр.- 65 г.), римски философ-стоик, писател и обществен деец.

** Това дописвам към бележките днес, 9 ноември 2006 година, след репликите на AngelPotter по полически въпроси. Комунистът по начин на мислене си остава комунист, докато сам не пожелае да се промени. Уверенията "Аз съм демократ. Аз съм толерантен. Аз допускам правото всеки да има своя избор. Аз съм страдал при комунизма. Аз... Аз... Аз..." - тия уверения нищо не значат, понеже за друго свидетелствува обичайният тон на изразяване при тоя човек. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: