Въведение ІІ

(„Господ е българин”) АПОКАЛИПСИС (4.)

23.07.2000. Здраво съм си ударил спирачка – не си показвам носа навън, все по-малко са ония в ограничения битов кръг (приятелства, роднини, колеги), дето ме вълнуват с присъствието си. Мога да съм навсякъде, а съм никъде; ходя из стаята си като диво животно в клетка. Лошото е, че клетката ми изглежда все по-уютно място; само от време на време, все по-рядко напоследък, ме обзема оня луд копнеж по далечните екзотични пространства, копнеж „по едрите звезди над Фамагуста”, който ме разпъваше на кръст в младостта ми. Остарявам!

Въртя се около леглото, около хладилника с яденето; да изляза на балкончето – и то ми изглежда като авантюра; нали ще ме видят съседите как се мотая, как вися, опрян на парапета с цигара в ръка! От никого нямам нужда… Ала не е тъй, колкото по-ограничена е територията ми вътре в тоя кух бетонен паралелепипед на трийсетина метра над земята, толкова по-упорито детето у мен гледа света с пронизителен поглед.

Заровил съм се в историята на Античния свят, Древна Елада, траките, Древния Рим, Херодот, Тукидид, Цицерон, Сенека, Плутарх, Библията, Корана – натам са умозрителните ми пътешествия. Цялата плява на съвременния свят, шарениите му, страстите му – и да ме озадачават, освен съпротива друго не събуждат у мен. Суета – казвам си, суета е всичко, дето се изпречва пред очите ми; струва ли си човек да воюва заради суета?!

Нося се по водите на тая лениво течаща река като отбрулен лист от върба. Няма любов в тоя свят, само маймунджулъци, посредственост, невежество, маскирано зад високи служебни постове, богатство, дипломи от престижни университети, демагогски речи, лицемерие, наглост, егоизъм, лъжи. Вече нищо не искам. И не ми е необходимо. Интересното е като че ли в миналото. Разочарование, ето какво е настоящето, а и бъдещето, дето се задава.

Младите повтарят нашите грешки, явно винаги е било; тогава за какъв дявол да пиша! Храня самолюбието си, уж имам какво да кажа, а то всичко е казано и изприказвано далеч преди нас. Нищо ново под слънцето, суетността ми само се обновява.

На 53 години, в добро здраве, чувствам се свършен човек; почвам да се страхувам по-силно от преди, не ми се мърда от мястото, което съм заел. Вече не съм хищник, нито куче-пазач, нито учител на когото и да било. Омръзна ми всичко. Никой не се вслушва в миналото; и да ровят из пластовете преживяно, правят го, за да измъкнат някой факт, за да оправдаят себе си, да доказват, че и в предишното тия неща са се случвали пак по същия начин.

Всеки гледа първом себе си: ако върши добро, то не е от любов към ближния, а от тщеславие – да го видят колко е благороден жестът му, „да каже нявга народът”, та да се уравновеси някоя едва поприкрита минала гадост: предателство, измама, лакомия, малодушие, див егоизъм. Кого мамят, ако не себе си!

…А може би унинието иде от невъзможността да се справя сам със себе си? В крайна сметка, какво значение колко съм живял, ако не обичам! И ми става ясно какво значение за живота има Любовта. Боже мой, но нима престанах да съм влюбен? И си мисля с периферията на съзнанието, по-точно – подсъзнателно, мисля си за Re., която шета в тоя момент нейде из Южна Франция, на другия край на континента, докато моя милост, образно казано, клечи край огнището, и като няма какво друго да прави, ръфа собствената си плът и хвърля окървавени късове, за да поддържа огъня.

Обади се Емил*… Господ здраве да му дава!

26.07.2000. Какви претенции?!... Нарушил договоря за добронамереност и колегиалност, т.е. за уважение помежду ни, нещо повече – проявяващ няколкократно (и непрекъснато дори!) пренебрежение към нас, той настоява да е в правото си да се ползва и занапред от помощта и добрите ни чувства спрямо личността му и личната му изгода.

Горното – по повод някакъв шеф от две години насам, ми се представя като казус изреченото от колегата Мария Мигдалова, след като прочете бележките ми по Случая Глория; но го изрече на следващия ден, както й предложих. Иначе, непосредствено след прочита, процеди озадачена: „Каква гадост!” И като я попитах как смята, дали да го дам на колегите да го прочетат, отговори кратко: „Не те съветвам. Няма да те разберат и ще ти създадат неприятности”. На следния ден обаче говореше обратното: „За да си етичен докрай, трябва да покажеш на всеки какво си писал конкретно за него”.

„Етичен!... Към кого? Към унижените двайсет и шест ученици от моя V-е или към тия, които от малодушие или дори от опасение за собствения си интерес ме предадоха, обявиха, че нарушавам „правото” на насилника и неговите защитници (класната Еневска, психоложката Й. Георгиева, инспекторите от „Просвета”)?... Не проявих ли доверие към всекиго от тях поотделно, не проявих ли етичност и добронамереност, докато уж си изясняваха ситуацията?! Представих им писмените съчинения на децата, а те са разпитвали в стресовата обстановка на формено следствие осмина от учениците ми, манипулирали са ги, в крайна сметка, със зъби и нокти охраняваха наглостта на майката Бутова-Бутева, възпрепятстваха по всякакъв начин Истината.

Що за наивник трябва да съм, че да не разбера пренебрежението им и към мене, и към групата оскърбени и наплашени мои ученици!?”

Мигдалова обаче държеше на своето: „Щом ще го изнасяш тоя случай на показ, длъжен си споменатите предварително да са осведомени. Иначе… Иначе по-добре да си замълчиш: станалото – станало, и край!”

Заради няколко малодушни колеги ли или заради достойнството на проявилите благородство срещу бруталността и безочието?! Рискувам да бъда обвинен, но не сторих ли предостатъчно, за да се видят фактите такива, каквито са? Какво още! Показаха ми, че са предубедени спрямо позицията ми, следователно: като не мога да разчитам повече на обективността им, смятам, че съм в правото си на гражданин да отнеса Случая Глория до по-горна инстанция, т.е. до общественото мнение в града и Републиката, още повече – защото не съм случаен човек, учител съм на тия деца, и замълчаването от моя страна би се наредило сред поредицата предателства спрямо учениците ми. А не говоря за родителите им, които се подписвали под протестно писмо с идеята да го пратят до пловдивския инспекторат. За родителите въобще не говоря, за унижението им въобще дума не отварям.

От друга страна, мога и да си река: „Каквото можах, сторих!” – и тъй тая победа на защитаващите претенциите на някаква си грандоманка са си една Пирова победа. Малко ли е, че се видя (макар от ограничен кръг хора) кой колко струва! Може да е и тщеславно да преследвам безнравствеността докрай, ала нали посочих цирея! Ако продължа да упорствам, какво ми гарантира по-добро от постигнатото дотук!?... За Случая не се говори, „победителите” не виждам да се гордеят, предполагам – не им е сладко, не им е спокойно, като че се стараят да забравят какво са сторили: гледат ме с мазни очи, поздравяват и дори си бъбрим това-онова като добри колеги.

Знам, че няма да забравят. Надявам се (може би наивно), че не биха се оголвали друг път до такава степен в наглостта. В такава степен погледнат, тоя педагогически казус, ако престана да ги настройвам насрещу си, ако и аз мазно им се усмихвам, би носил полза в бъдеще. Това малко постижение ли е за моята кауза???

29.07.2000. Пак – на балкончето, от шест часа, четейки тоя път речите на Марк Тулий Цицерон (106-43 г.пр.Хр, роден на 6 януари, убит на 7 декември от хора на Марк Антоний). Както казват, сам подложил врат под меча, а убийците отсекли и ръцете му, за да зарадват императора Антоний, който пък ги изложил от ораторската трибуна на Форума… там, дето доскоро блестял геният на великия гражданин на Рим Цицерон.

Докато речите на младия оратор Цицерон ми доставяха удоволствие, възрастният, 62-годишен Цицерон буди у мен повече съжаление поради преиграването му; както у актьор, изпадащ в екстаз пред хладно приемаща го аудитория…

Има неща, които са неприемливи за света, колкото и велик човек да си. Не можеш да си позволиш такава гръмка обич към самия себе си! По тоя повод Шекспир отбелязва ехидно, че… ”и най-мъдрият си е малко прост”. Изобщо, нищо ново под слънцето. Щом великият Цицерон е грешил така психологически наивно, какво ли дирим махна на днешните депутати в Народното събрание на Република България! И само у тях ли крещи тая слабост?!... Ами неколцина от по-известните и утвърдили се български писатели, които под път и над път дават мнения и преценки, като че само да се види колко сами себе си харесват и смятат за световна ценност… Типичен образ сред тях е Стефан Цанев, роден в същия ден 7 август, само че няколко години преди мен…

Следва
___________________
_{* Писателят Емил Калъчев.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: