Порто Фино ІІ

МРАВКИ*

_{Memento mori!}

Тъжна е голямата маса във хола. Грамофонът не пее.
Звънчето не звънка. И стъпки пред прага
нетърпеливи не трополят. Подаръци дребни никой не носи.
И никой не тича с боси крачета в голямата къща,
и пустите внучки кой знае къде са…

Разпиляха се граховите зърна. Вятър размята коси
над гробището и ти няма да се вдигнеш, татко.
Ти никога няма да се изправиш.
Чертата е теглена с яки коне,
впрегнати в огромен плуг.

И какво остана от твоя живот? Око полуотворено
в огнения кръг на равнодушието, око, препасано
с клепача овъглен от нечовешка мъка,
сълза в крайчеца на окото, която – лъкатуши
надолу по мъртвата кожа – дъждовна капка
по напрашено от бурята стъкло…

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Баща ми издъхна в болнична стая нейде по горните етажи на софийската клиника „Пирогов” абсолютно сам, изоставен, същата вечер, когато го откарахме. На 6 септември 1983 година. Към единайсет часа сутринта го преоблякох в умирисана и лекясана светлосиня болнична пижама, преди да го прехвърлят върху някаква там количка и да го откарат. „Вие дотук! – рече ми санитарят и после, преди да придърпа вратата на асансьора, добави: - Нямате повече работа с него.”

Последните мигове, когато го видях жив, са се запечатали в съзнанието ми като на филмова лента. На другия ден по същото време, около единайсет, долетяхме отново от Пловдив и роднините, около дузина близки, се изправиха пред метална врата в сутерена на „Пирогов”, а аз взех да се договарям със санитаря с единствения официален костюм на татко, метнат през ръка. През това време припадна някой от роднините и всички те хукнаха да го свестяват, да го пръскат с вода, да го извеждат навън. Санитарят рече: „Ще го познаете ли?” „Как няма да го позная – отвърнах самоуверено, - това е баща ми.” Имаше три камери със седем или осем трупа върху болнични, високи до кръста ми колички; беше полутъмно, хладно, вонеше остро на карбол и влага. Заничахме покрай труповете и казвах само: „Не е тоя. Не е тоя. И тоя не е…” Докато остана безформено тяло, покрито с чаршаф, на доста пълен човек. „Къде е?” – питам, а набитият мъж с добродушно лице на обръгнал да работи именно тук служител рече простодушно „Е па други немаме!” И тогава разбрах, че това е именно татко, когото бързо настъпилите гнилостни процеси бяха деформирали до неузнаваемост.

Не съм любител на гробищни истории, това разказвам зарад мисълта, която ме прониза тогава: „Че какво общо има тоя надут като огромен свински мехур труп с моята представа за баща ми!” Духовно излъчване нямаше; стоях пред противна купчина… И си мисля, че милият, излезе от това весело шоу живота като същински герой. Героите са ужасно тъжни и самотни.

Пловдив, 10 ноември 2006 година

tisss

_________________________
* _{Сб. "Кардиф", изд. 1998, с. 17-18.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: