Въведение ІІ

(„Господ е българин”) АПОКАЛИПСИС (4.)

_{Продължение от 29.07.}

Липсва ми Re. заради отрезвяващото самолюбивостта ми очарование, което излъчва чисто женското й нехайство към „страшно важните за един мъж световни въпроси”. Какво се дразня от Стефан Цаневци, като и аз съм същият! Спасява ме неизвестността, която обгръща раздаваните от мен присъди и мнения. Никой не ми ги иска, но на – храня с тях собственото си честолюбие и дори някакъв вид фина грандомания. Накратко – светът, животът с превратностите си са по-верни и от най-прецизните ни отсъждания именно защото обратната страна на всяко изказано становище е представата за личната стойност в обществото на тълпата мълчащи около нас.

Може би в мълчанието пред набези и кощунства се крие повече духовна енергия. „Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови…” ритмува в „Елегия”* 23-годишният Христо Ботйов. Па се и дразни: „…не чуй се от тях глас за свобода”. Наивник! Искало му се бързичко да изплиска и блесне онова, за чието узряване естественият ред на живота и света изисква време, време... време за зреене.

Революция ли е извършеното от Иисус? Мисля, че е повече подтик към еволюция на съзнанието; не идва с блянове за победни манифестации, а иде естествено – като засяването на семена в камениста угар. Левски е повече в еволюцията, отколкото в пукота на черешови топчета и пушки кремъклийки; той е повече орач и сеяч, отколкото пълководец пред армиите на унижените и оскърбените. Около него са се прескачали и взаимно са си пречили нетърпеливци и честолюбиви характери, а той е просто упорит, нечовешки постоянен; както забелязва първи Вазов, у Васил Кунчев това е преобладаваща, доминираща в характера му черта.

Излиза вярна парадоксалната фраза, че спасяването на давещия се е преди всичко дело на самия давещ се. Добре, ще го извлекат от робството, но ако си е останал духом роб, какво значение, че го нарекли гражданин на Свободна България! Тоя давещ се нали ще продължи да се кланя робски, да целува ръка и задник на новите властници… Както се и получило, та продължава и досега. „Винаги сте били с най-силните: с руснаците, с австрийците, с германците. Всяка армия, пристигаща у вас, се приема за освободителна. Германците потъват в козунаци. Руснаците – в цветя” – пали се историкът Андрей Пантев от реплики на чуждестранни наблюдатели над родната ни драма; и резолира покъртен: „Трябва да си кажем истината, за да разберем как се случи така, че от най-големия народ на Балканите ставаме най-малката държава? Платили сме цената за нашата вина”**.

Дали господин професорът наистина не е забелязал причината да сме такива, каквито сме? Съвестта ми подсказва, въпреки жалката ни История от последните 120 години, че главното е, дето сме се съхранили като нация, независимо от припряността да бъдем свободни формално, без духом да сме излезли от манталитета на хора, чакащи друг да им свърши черната работа.

Ако говорим за вина, какво е виновен анонимният българин, забягналият откъм Търново баща на прапрадядо ми Ангел от Калугерово, един от 99-те процента българи, отглеждайки с труд своята челяд (девет деца: четири момичета и петима сина челяд) и спастрящ с пот на чело имот! Тоя човек не е различен от останалите европейци; различни са националните му водачи и – с изключение на Левски – у тях бива да дирим отговор защо от един момент са пренебрегвали задължението да вървят с народа си, а не с т.нар. „харни освободители” и прочие „доброжелатели” отвън.

Раковски се озъртал за помощ от Запад (откъм Франция), Петко Славейков, Вазов – откъм Руската империя, Фердинанд – от Австро-Унгария, Борис ІІІ – от Германия, Тодор Живковци – от Съветска Русия, днешните кукери – от Щатите и от Европейските заможни държави… Е! Кой измежду тия духовни първенци се обърна честно и с доверие към своя народ да му рече: „Ето, зависиш най-много от самия себе си. Дръж на своето, понеже чужденецът идва и си отива: колкото и да ти мисли доброто – неговият интерес друго му диктува”.

Стамболов, Стамболийски, Борис ІІІ – всеки в различен вариант – са най-успешни в управлението си именно когато за главен ориентир са имали интереса на мнозинството българи, онова море от най-обикновени български съдби и съществования. Има и други примери – Петко Каравелов, Александър Малинов…

Въртят ми се в ума и горчивите цинични подмятания на разтерзания в края на живота си Атанас Буров, изтрезнял от фукливостта си, внезапно обеднял милионер, треперещ за животеца…

Ако си знаем приоритетите като нация, от висшия политик до байчото от село Гол тумбак, няма да сме тъй объркани, та да заничаме иззад чужди стобори. Тогава и тая тиня, дето се е накиприла по върховете на държавата, тия палячовци с тенекиени гласове и гладко сресани, гладко пригладени лицемерни муцуни ще си намерят майстора, ще ни се проясни къде им е мястото, в кой затворнически цех за щипки и налъми.

* * *

Днес около един по обяд Надя, Вера и зетят Зарко са се изнесли от къщи. Намирам стаята изчистена, подредена, без техните книги, вещи. Какво да река не знам; с тях лошо, без тях пусто; чувствам се най-самотният баща на света. Въобще, около блока, долу пред входа, атмосферата тоя предиобед е заредена с електричество. Една от съседките около час крещя до прегракване в апартамента си на втория етаж в отсрещния блок, ядосана за нещо си; препираха се почти озлобени и вечните белотаджии, които иначе все се търсят един-друг.

Ако не е тоя бележник със записки, сигурно и аз бих излязъл от кожата си при това усещане, че опирам – накъдето и да се обърна – ако не в невежество, то в бясна съпротива. Ах, как ми се лети! Лястовицата, която току-що прелетя на лакът разстояние от лицето ми, колко ли е щастлива?!

Напазарувах, сготвих, избръснах се, изкъпах се и ето, седя на балкончето в опразнения от щерките апартамент; какво ли щеше да е, ако Re. си беше в Пловдив? Най-вероятно – пак същото. Питам се, каква е цената на тая моя свобода…

________________________________
_{* Вестник „Свобода”, 1870 г.

** Списание „Киноизкуство”, 1990, бр. 5, с. 9.}

Екстри: